45 64 54 33 34 11 53
P У Т Н I А S
11 52 23 33 34 54 ()
23 54 54 44
C T T O
Касандра вдигна поглед.
— От архитекта Питий до…?
— Филип — отвърна Теламон. — Това е следващата дума. Ето какво мисля, че е станало — продължи той. — Питий си е кореспондирал с Филип. Изпратил е копие от писмото на царица Ада. Съмнявам се, че в него става дума за стените на Халикарнас.
— Но хората смятат, че е така.
— Това е била идеята. Залагам една сребърна монета срещу златна, че това писмо е пристигнало малко преди или след убийството на Филип. Александър или Олимпиада не са могли да го разчетат. Само Филип е имал превода и не го е показал на никого, затова Александър е толкова заинтригуван от ръкописа. Чудя се какво всъщност е написал Питий. Бил е хитрец, създал е впечатление, че тъй като са го измамили, е разкрил някаква тайна слабост на стените на Халикарнас. Като в детска игра — да пратиш някого да се лута из лабиринт, за да търси нещо, което изобщо не е там.
— Значи стените нямат дефект? — попита Касандра.
— Може и да имат. Знаем, че Александър премести обсадните машини — може би знае нещо. — Теламон почука по пергамента. — Но тук има повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди много години, точно преди Филип да бъде убит, се опитал да ожени сина си Аридей за една принцеса на Халикарнас. Александър тайно предложил себе си. Филип разбрал и това довело до сериозен конфликт между баща и син. Имам дълбокото подозрение, че това писмо е по-скоро свързано с този факт, отколкото с укрепленията. Именно затова — Теламон се изправи и се протегна — Александър отново сънува кошмари за баща си. С нетърпение очаквам да разбера истината.
— Ще продължиш ли сега? — попита Касандра. Лекарят поклати глава.
— Не, вече намерих ключа. Ще продължа, когато си отпочина. Утре искам да поговоря с Генций. — Той бързо целуна Касандра по челото. — Сега ще се измия и ще поспя. — Той погледна към прозореца. — Дано да сънувам.
— Какво?
Теламон за малко щеше да отговори «Египет», но се усети навреме.
— Ами убиецът? — отекна гласът на Касандра в тъмнината.
— Ще стигна и до него. — Теламон млъкна, докато плискаше лицето си с вода. Взе кърпа и се подсуши. — Винаги съм смятал, че Памен е ключът към всичко. Имам подозрения, но твърде малко доказателства.
Той съблече туниката си и легна с отворени очи в тъмнината. Най-различни предположения се въртяха в главата му. Какво беше казал Аристандър? Че дори най-големите философи не могли да разберат ръкописа. Разбира се, Пазителят на царските тайни трябва да е бил бесен от гняв! Но той не говореше само за себе си. Беше ли показал Александър текста на бившия си учител Аристотел? Опитал ли се беше великият философ да го разгадае? Той едва ли би му отделил много време, не обичаше подобни загадки. Повече го занимаваше онова, което той самият наричаше «реални проблеми».
— За какво мислиш? — Гласът на Касандра звучеше сънливо. — Имам чувството, че чувам как работи мозъкът ти — като звук от множество колелца, които непрекъснато се въртят.
— Започвам да разбирам защо Александър е посетил царица Ада. Сигурно е знаел, че писарите й се опитват да разчетат ръкописа. Подозирам, че ако Памен беше живял още няколко дни… — Той рязко се изправи.
— Какво има пък сега? — ядосано попита Касандра.
— Ами ако — възкликна Теламон — Памен е стигнал до същото заключение като мен, но не е записал наученото? Помисли, Касандра. Ти си персийски шпионин. Разгадала си някаква загадка, за чийто отговор господарите ти биха дали мило и драго. Какво щеше да направиш след това?
— Да избягам — сърдито каза Касандра. — Да си плюя напетите.
— Точно това се е готвел да направи и Памен. Затова е бил убит. Помниш ли дисагите, които Херол е откраднал? Памен е приготвил багажа си, за да избяга. Убиецът е знаел и го е убил, преди да успее.
Светлокафявите очи на опитомения леопард със златна верига на врата се взряха безизразно в Мемнон, който отмести поглед с отвращение.
— Това животно никога не ми е харесвало — промърмори той. — Видях го да убива паун в градината. Оронтобат го има още от малко.
Ефиалт се беше изтегнал на лежанката и гледаше към тавана на голямата зала за пиршества в двореца. Той вдигна обутия си в сандал крак и отново се загледа в белега до стъпалото си.
— Имал си късмет — забеляза Мемнон. — Тази стрела можеше да те улучи сериозно, вместо само да те одраска.
— Но не толкова, колкото Александър — отвърна тиванецът. — Ако бяхме успели да отрежем войската му от обсадните машини, щяхме да ги унищожим заедно с моста му. — Той вдигна ръка. — Чуваш ли, Мемнон? Чуваш ли блъскането?