Мемнон се изправи и отиде до процепа в стената, който гледаше към градината. Дворецът на градоначалника беше близо до стените. Гъркът затвори очи и се вслуша. Чу го като далечен прибой, който се блъска в скалите — тътенът от македонските тарани, които блъскаха стените, за да ги пробият. Мемнон отвори очи и вдъхна уханието на градината.
— Мислиш ли, че е разгадал ръкописа на Питий? — попита Ефиалт. — Премести обсадните си машини по на север, после се върна обратно. Съсредоточил се е върху частта между Тройната порта и кулата.
— Ще разбие стените, но когато мине зад тях, го чака изненада — отвърна Мемнон. — Друга здрава стена във формата на полукръг, отворен навън, така че защитниците от всеки край да могат да обстрелват обсадните му машини. Може да я премине колкото куче, което с вой се опитва да свали луната. Александър — добави той — не ме притеснява в момента.
— Нито пък мен. — Оронтобат, облечен в елегантна туника — съчетание от тъмночервено и златисто, с меки сребърни ботуши и фригийска шапка върху черните си, намазани с масла къдрици, се облегна на рамката на вратата.
Леопардът стана и тръгна към него безшумно като призрак. Под гладката му кожа мускулите играеха. Оронтобат приклекна и го нахрани с парчета месо от масата. После го почеса между ушите.
— Красавец — промърмори той. — Трябва да го водя с мен. В града вече не е безопасно. Ще се преместя от къщата си, ще донеса тук всичките си съкровища.
Говореше тихо, но думите му смразиха Мемнон. Той беше укрепил града, стените му бяха дебели и непревземаеми. Имаше провизии, муниции, оръжия, конница, най-добрите хоплити, които можеха да се купят с пари, както и елитните отряди от войската на Дарий. Имаха храна и вода за десет години напред, а персийската флота бранеше пристанището. Лагерът на Александър беше на каменистия полуостров, изпепеляван от слънцето, докато той напразно атакуваше стените.
— Не бяхме предвидили това. — Оронтобат вдигна глава. Покритите му с пръстени ръце още галеха леопарда. — Не бяхме го допускали, нали? — повтори той. — Че ще има предатели в града.
Градоначалникът се изправи и седна на лежанката до Ефиалт. Огледа помещението — стените му бяха боядисани в златисто, украсени с пурпурно-сребристи ромбове и гроздове. Същият мотив обвиваше кръглите дебели колони. Подът и таванът бяха мраморни и блестяха като стъкло, създавайки у посетителя впечатлението, че се намира между две прозрачни езера — отгоре и отдолу. Вътре беше светло — поне сто лампи светеха, поставени върху корнизите и в нишите. Мебелите бяха от акациево и сандалово дърво; имаше красиво резбовани масички, поръбени със злато и сребро, удобни меки столове. Лежанките му бяха личен подарък от Дарий — покрити с алени покривки, извезани с изправени на задните си крака сребърни лъвове.
Нима ще трябва да изгоря всичко това, помисли си Оронтобат. Сви пръсти и погледна нагоре под вежди. Мемнон го наблюдаваше с любопитство.
— Виждам, че си разстроен. Защо? — Военачалникът протегна ръце и сви пръсти. — Винаги правиш така, когато си разтревожен.
— Тревожа се — отвърна градоначалникът. — Осъзнаваш ли, че из града патрулират толкова войници, колкото имаме и по стените, Мемнон?
— Но защо! — възкликна Мемнон. — Преди десет дни градът беше наш. Сега говориш за размирици, за намерено оръжие, за нападение над наши войници.
— Кварталът на грънчарите се е превърнал в бунтовнически гарнизон! — отвърна Оронтобат. — И все пак, когато изпратим там войници, враговете ни изчезват сред намръщени погледи и ругатни.
— Можем да го обкръжим! — изръмжа Ефиалт. — Да го сравним със земята и да избием всички, които намерим. — Той се изправи и седна с разкрачени крака. — Но не е само това, нали, Оронтобат?
— Шпионите ни са навсякъде — съгласи се персиецът — из винарните, по пазарите. Подслушват разговорите. Сигурни са, че са чули македонска реч.
— Но тук има македонци — заяви Мемнон. — В Халикарнас живеят всякакви хора.
— Млади воини? — вдигна вежди Оронтобат.
— Защо не са ги арестували? — попита Ефиалт.
— Повтарям ви само какви слухове се носят. — Оронтобат се усмихна неискрено. — Възможно е — продължи той — Александър да е изпратил свои хора в града, преди да затворим портите.
— Тогава трябва да са по-малко от сто — забеляза Мемнон. — Иначе щяхме да ги забележим.
Оронтобат потри ръце.
— Ами ако…
— Какво ако? — изрева Мемнон и седна до Ефиалт.
— Ако са повече от сто? — продължи Оронтобат. — Нямаш ли известия от твоя шпионин?