Мемнон поклати глава.
— Изстреля една стрела преди Александър да атакува — отвърна той. — Предупреди ни за «заслоните» и че ръкописът на Питий още не е разгадан. — Той сви рамене. — След това не е изпращал нищо.
— Знаеш ли кой е той?
— Ще ми се да знам. Той получи злато и обещанието ми, че ако ръкописът бъде преведен, скритото съкровище ще бъде негово. Искам да знам какво възнамерява да прави Александър. Има ли наистина слабост в някоя част на стените? Ще я открие ли? И как ние…
Дочул шум от бързи стъпки, Мемнон замлъкна. Един от помощниците му, облечен в лека броня, нахлу в залата.
— Господарю, трябва да дойдеш.
— Какво има?
— Навън в градината, господарю.
Тримата последваха войника през портика с колони и надолу по стълбите. Нощният вятър донесе мирис на изгоряло и когато се обърнаха надясно, видяха, че над дърветата се издигат пламъци. Слуги от двореца и войници вече носеха кофи с вода, икономи викаха за помощ, зазвучаха рогове, чу се звук от цимбали — беше вдигната тревога.
— Прекратете суматохата! — нареди Мемнон.
— Какво е станало? — прошепна Ефиалт.
— Там е една от летните ми къщи. В малка кипарисова горичка, много е красиво, истински рай — обясни Оронтобат. — Намира се съвсем близо до стените. Най-добре е…
— Никъде няма да ходим! — прекъсна го Мемнон. — Може да е случайност, но може да е и нещо друго!
Охраната на двореца вече се стичаше в градините; войниците се обличаха в движение и се строяваха. Личните телохранители на Мемнон забързано влязоха през вратите сред дрънчене на оръжие. Редът беше възстановен. Две редици войници, подредени във формата на подкова — гърци и перси, въоръжени с мечове, щитове и копия, охраняваха главните входове към двореца.
Един прислужник притича през тревата. Факлата в ръцете му искреше и танцуваше. Войниците го пропуснаха. Един командир взе факлата, момчето приближи и падна на колене пред Оронтобат. Заговори бързо на персийски, сочейки назад към пламъците.
Говореше толкова бързо, че Мемнон не можа нищо да разбере. Оронтобат вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Мемнон — лицето на градоначалника беше пепеляво, — не е било злополука. Нападат ни!
Освободиха прислужника. Командирът от хората на Мемнон отново се появи.
— Пожарът е овладян — каза той, изтривайки саждите от лицето си.
— Проникнал ли е някой вътре?
Мъжът поклати глава.
— Не, господарю, причината за пожара са запалени стрели, минали над стените. Намерихме и това.
Той извади кожен цилиндър, какъвто използваха пратениците за писмата. Беше протрит и издраскан, а ремъкът, с който се прикрепяше на рамото на пратеника, беше избелял и оръфан. Мемнон го грабна, отвори го и извади малък свитък пергамент. Отдръпна се встрани, за да го прочете.
— Не е за мен — каза той и го подаде на Ефиалт. Тиванецът го грабна и нареди да му донесат по-близо факлата.
— Ще ти кажа какво пише — тихо каза Мемнон. — «От Александър Македонски до предателя Ефиалт от Тива. Не се перчи толкова, защото Мемнон се е продал!»
Ефиалт съдра пергамента и го хвърли на тревата. Стъпка го с пета, побеснял от гняв.
— Предизвикват ни, Мемнон. По-близо са, отколкото си мислим. Какво ще им отговорим?
— Продал се е — промърмори Оронтобат. — Това означава, че предателите са по-близо, отколкото си мислим.
Мемнон се обърна. Един от прислужниците стоеше на стъпалата и го гледаше.
— Най-добре всички да видите нещо.
Те го последваха към портика, където се беше събрал димът от пожара. Мемнон с мъка овладяваше страха си. Лицето на прислужника не допринасяше за това — беше старец с изпито лице и зачервени от недоспиване очи.
— Затворникът, наречен Евнуха, е мъртъв.
— Какво! — възкликна Оронтобат.
Последваха прислужника в двореца, забързано слязоха по стълбите и преминаха лабиринта от плесенясали тунели, който водеше към тъмниците. Когато завиха зад един ъгъл, ги посрещна шум от гласове. Пазачи и тъмничари се бяха скупчили на вратата на тъмницата, в която беше затворен Евнухът. Мемнон ги разблъска и влезе вътре. Помещението беше обзаведено удобно, приличаше повече на стая, отколкото на килия. Очевидно Евнухът се беше качил на масата, свалил шнура, с който беше препасана туниката му, завързал единия му край за куката на гредата, направил примка на другия и скочил долу. Дългото му тяло висеше отпуснато и леко се поклащаше като счупена кукла с разтворени крака, отпуснати ръце и странен ъгъл между врата и главата. Грозното му лице беше на петна, очите му гледаха невиждащо, по брадичката му се стичаше слюнка.