— Не е време за паника и гняв. — Той проследи с пръст крепостните стени. — Тук се намираме ние. — Пръстътму сочеше центъра на подковата. — Тук Александър и войниците му се опитват да разбият стената. Да оставим по другите места само най-необходимия брой войници и да съсредоточим силите си тук. Трябва да позволим на Македонеца да разбие стената. — Той премести пръста си. — Между стените и пристанището се намира големият град Халикарнас. Сега ще ви опиша нещо кошмарно. Какво ще стане, ако в града има македонци? — Мемнон погледна към Ефиалт, предупреждавайки го да не се обажда. — Само боговете знаят откъде са дошли или къде са. Да предположим, че докато отбраняваме стените и се опитваме да отблъснем Александър, градът се разбунтува зад гърба ни, въоръжен и оглавяван от македонците. Тогава ще бъдем обградени. Ако тръгнем да се разправяме с тях, войниците може да пробият стените и да ни нападнат в гръб. Ако не им обърнем внимание, те може да отворят портите й Александър няма да има нужда от обсадните си машини.
— Можем да разделим войската — обади се Ефиалт.
— Това означава да оголим стените, ще настъпи хаос. Ефиалт, ти си опитен командир. Сред войниците настъпва паника, когато разберат, че врагът е не само пред тях, но и зад тях. Ще има дезертьори, метежи, някои ще се предадат. Нас или ще ни убият, или ще ни пленят и предадат на Александър. — Той не сваляше поглед от очите на Ефиалт. — Той даде тържествено дума, че ако му паднем в ръцете, ще ни разпне така, че всички да ни видят.
Оронтобат свали шапката си и я хвърли на пода, после разтвори туниката под разкошната си мантия.
— Какво можем да направим? — прошепна той.
— Знаеш какво трябва да направим — отвърна Мемнон. — Мислех, че никога няма да се съглася, но колкото по-скоро приключим, толкова по-добре.
Дванадесета глава
«Пиксадор, цар на Кария, предложил една от дъщерите си за жена на Аридей.»
— Защо уби жена си?
Генций се опита да скочи на крака, но Теламон, който седеше на стол пред него, го принуди да остане на мястото си. Актьорът отваряше и затваряше уста, пръстите му трепереха, очите му нервно примигваха. Той преглътна с мъка.
— Не разбирам за какво говориш — изрече той с мъка. Теламон погледна Касандра, която се беше облегнала на вратата на стаята. Потисна прозявката си и потърка лице. Беше спал много малко, но реши, че е най-добре да действа без отлагане и да се изправи срещу убиеца.
— Ти си убил жена си — повтори Теламон. — Взел си връв и си удушил Демерата.
— Не съм.
— Тогава кой го е направил?
Главата на Генций трепна. Теламон забеляза как високо на бузата му заигра мускул.
— Не си много добър лъжец — тихо добави той. — Щом ти не си убил жена си, кой го е направил?
— Някой от останалите. Може да си бил дори ти!
— И защо ми е да убивам жена ти? Едва я познавах. Същото важи за Солан, Бес или Сарпедон. Генций, ти си убиец. Изпълнен си със съжаления и угризения. Отишъл си да търсиш жена си и си я намерил в стаята на Памен да жали за мъртвия си любим. Търпението ти се е изчерпало. Не си можел да понасяш повече. Носел си връв, преметнал си я около гърлото й и си я стегнал със силните си ръце. Умряла е бързо.
Генций се опита да каже нещо, но гласът му изневери. — А после си започнал представлението, впрочем не много успешно — престорил си се, че търсиш жена си. Повикал си войника горе, минали сте от стая на стая. Той не е знаел, че ти вече си убил жена си и си скрил тялото й под леглото или зад вратата в стаята на Памен. Надникнали сте там, но било празно. После си насочил търсенето на други места. Докато войникът е претърсвал стаите, ти си се промъкнал обратно и си сложил тялото на леглото. Пазачът заел мястото си горе на стълбището, а ти си продължил да се правиш, че я търсиш. После си го помолил да те придружи и виж ти, трупът на жена ти лежал в стаята на Памен с примка около шията. Войникът бил свидетел колко отчаяно си я търсил. Вече сте били влизали в стаята на Памен, но там нямало никого. Значи убийството трябва да е станало, докато сте били някъде другаде. Разбира се, това са глупости, прилича на пиеса с нескопосан сюжет.
— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита Генций.
— Никой не се е качвал горе да говори с Демерата — отвърна му Теламон. — Нямаше следи от борба. Макар и слабичка, Демерата би се борила с всекиго, който я приближи толкова, освен ако не го познава добре. Не. — Теламон замълча. — Има и друго доказателство. Измъчват те угризения. Докато преглеждах тялото, ти изглеждаше потънал в скръб, почти не на себе си. Но след като войникът разказа какво се е случило, ти отговаряше логично. Явно беше чул всичко, което е казал.