— Ами вчера? — попита лекарят.
— Всичко започна добре. Александър каза, че когато завземе Халикарнас…
— Моля? — прекъсна го Теламон.
— Така ми каза. Че ще го превземе, както Агамемнон Троя, но нищо друго не ми обясни. Както и да е — Генций потри ръце, — когато Халикарнас падне, ще играя в големия театър там. Бях много развълнуван. Ако Александър Македонски стане мой покровител…
— Но Демерата развали всичко.
— Да, тя изчезна. Войникът долу спеше, другите бяха в градината, видях Сарпедон в кухнята. Открих Демерата в стаята на Памен. Беше коленичила на пода, плачеше и рецитираше любовни стихове. Не ме чу да влизам. Стоях зад нея. Точно стиховете ми разкъсаха сърцето. Памен беше мъртъв, но тя все още обичаше сянката му и му шепнеше любовни слова. В кесията си имах връв, от онази, която нанизват в туниките. Бързо я увих около шията й и я стегнах. Тя почти не се съпротивляваше — като птичка, която пърха в ръката ти. И после издъхна. Скрих тялото зад вратата. — Той направи гримаса. — Беше дребничка. След това се направих, че я търся — май не е било много убедително.
Теламон поклати глава отрицателно.
— Знаех, че е въпрос на време да бъда разкрит — замислено каза Генций, — но смятах, че ще си зает сдруги дела. Смъртта на Демерата щеше да бъде още едно от загадъчните убийства, извършени тук. — Той погледна лекаря в очите. — По-умен си, отколкото те мислех. От теб би излязъл добър актьор, лекарю. Бих ти дал ролята на Креон от «Антигона» или на самия Едип.
— Това беше другата ти грешка — леко се усмихнаТеламон. — На погребението рецитира стихове от «Антигона». Ако добре си спомням, ти каза: «Затуй ме дебнат зорко отмъстителки». Но това не е точният цитат. В пиесата Тирезий говори с цар Креон и би трябвало да казва: «Затуй те дебнат зорко отмъстителки». Всъщност, ти си призна, че си виновен.
— Така ли? — Генций побутна стола си назад. — Нима съм направил подобна грешка? — Той потри лицето си с ръце. — И каква ще бъде съдбата ми, лекарю?
— Не аз ще я решавам. Ще те задържим, докато царят реши какво да прави с теб. — Сърцето на Теламон се смекчи, когато видя мъката в очите на Генций. — Ако говориш истината, бил си предизвикан. Изпаднал си в лудост, каквато боговете често ни изпращат.
— Или демоните от Хадес! — отвърна актьорът.
— Ще те задържим тук — каза Теламон, — но има начин да смекчиш сърцето на царя.
Генций присви очи.
— Помниш ли вечерта, когато отиде в стаята на Памен? Беше ли тъмно?
Актьорът кимна.
— Но вътре горяха лампи.
— Да, бяха запалени три или четири, ако добре си спомням.
— Помисли си какво друго видя. Освен Памен иДемерата. Мисли, Генций.
Актьорът скръсти ръце и замря със сведена глава. Теламон чу тропот на копита от двора, викове и крясъци, но не им обърна внимание.
— Как изглеждаше стаята на Памен, Генций? Ти си актьор, имаш отлична памет. Представи си, че стоиш на вратата: тъмнината, светлината от лампите.
— Беше много подредено — отвърна Генций. — Да, точно това си помислих. Писалището беше празно, а не отрупано с ръкописи.
— Сигурен ли си?
— Да, имаше и още нещо.
Теламон овладя нетърпението си — не искаше да му подсказва.
— Дисагите на Памен бяха изправени до стената. Бяха пълни с дрехи.
— Имаше ли чувството, че той се кани да замине?
Генций рязко вдигна глава:
— Защо питаш?
— Просто предполагам. Защо Демерата — настоя Теламон — го е посетила точно онази нощ? Каза ли ти нещо?
— По-късно, когато скърбеше за него, се скарахме. Тя ми каза, че смъртта на Памен нямала значение. Дори да бил жив, никога вече нямало да го види.
— Значи е заминавал…
Теламон млъкна, дочул стъпки в коридора. На вратата се почука и Хефестион, облечен за езда, нахлу в стаята. В едната си ръка носеше боен шлем, а в другата — къс камшик.
— Привет на новия Патрокъл — изсъска Касандра, — изпратен набързо от любимия си Ахил.
Хефестион, който беше свикнал с подмятанията й, й намигна. Погледна Теламон, после Генций.
— Проблеми ли има, лекарю?
— Да — отвърна Теламон. — И сигурно са повече, щом ти си тук.
— Господарят ни вика — промърмори Касандра.
— Изпратиха ме да те заведа. Царят има нужда отсъвета ти. Иска да си близо до него.
Теламон се изправи и извика:
— Стража!
Войникът, който пазеше отвън, се появи на вратата. Теламон посочи актьора.
— Този човек ще стои затворен в стаята си — носете му там вода и храна. Придружавайте го навсякъде.
Войникът се изправи и посегна към дръжката на меча си.