— «Сънят е брат на смъртта» — произнесе Александър известния стих. Взе наметката си от куката, забита в един от коловете, подпря се на Теламон и двамата отидоха до платнището. — Ръкописът на Питий — промърмори царят.
— Ти знаеше ли, че всъщност това е писмо от архитекта Питий до баща ти?
— Подозирах. — Лицето на Александър не издаваше нищо. — Пристигна в Пела пет дни преди смъртта му. Познаваш татко, той отделяше много време на всичките си гости. Затова не успя да го разчете докрай. А сега не ме притеснявай — вдигна ръка той, — почакай да ти покажа нещо. Хефестионе! Доведи отряд щитоносци. Ще покажа на Теламон каква работа сме свършили.
Прислужниците хукнаха да донесат бронята на царя. Той сложи бойния си шлем и ги разпъди. Качиха се на доведените коне и Александър ги поведе вън от заграждението, през канавката. Миризмата беше ужасна — на човешки изпражнения, на долнокачествена мазнина, която войниците използваха за готвене и на задушливия дим от погребалната клада до лагера. Напуснаха ливадите и стигнаха до носа, където белите скали излъчваха горещината и блясъка на слънцето.
Александър се беше върнал в първоначалната точка на атака и тараните блъскаха по стените близо до Тройната порта. Теламон не беше виждал подобни разрушения. Сега стените на Халикарнас изглеждаха като останки от огромен пожар, почернели и напукани от основата до кулите. Зейналият ров бавно се запълваше с пръст или още заслони, имаше дори мост, който водеше до главната порта. Големите лъкове, катапултите и останалите обсадни машини се бяха доближили до стените, защитени от големи дървени щитове, обвити в кожи, за да не се запалят. Бойното поле между обсадните машини и рова беше зарито с трупове.
Александър проследи погледа на Теламон.
— Изпратих вестители — прошепна той, — да поискат разрешение да приберем мъртъвците си.
— И Мемнон се съгласи?
— Налагаше се — мрачно отвърна Александър. — Той е грък. Някой ден може да поиска същото от мен.
Теламон погледна към укрепленията: дупките по парапета бяха запълнени с дървени щитове, но зад тях проблясваше оръжие. От време на време някой от щитовете рязко се отместваше и група войници пращаше облак стрели, а после се прибираше преди критяните, които се промъкваха като вълци в подножието на крепостта, да могат да им отговарят.
— Стените нямат никакво слабо място, нали? — попита Теламон, загледан в почернелите следи от масло, които покриваха цялата стена под една от градските кули.
— Защо мислиш така, разчете ли ръкописа докрай?
— Не, още съм в началото.
— Няма слабости — прошепна Александър. — Обзалагам се, че тази стена е също толкова здрава, колкото която и да е друга.
Той млъкна, когато прозвуча рог. Започна зареждане на катапултите и големите лъкове сред скърцане и стонове. Скрипците се плъзгаха, мъже крещяха. Отново се чу сигнал, който отекна във въздуха.
— Стреляй! — чу се заповед.
Сред скърцане и свистене смъртоносните стрели, камъни и запалени съдове полетяха към стените или прехвърлиха укрепленията, създавайки хаос. Тараните по стената приеха това като знак да подновят блъскането, което отекваше като ритъм на безброй барабани. Редици критски стрелци в червени бойни фустанели пристъпиха напред със заредени стрели. Щитовете по укрепленията бяха отдръпнати, съдове с пламтящо масло и камъни заваляха върху дебелите кожени покривки на покривите, предпазващи тараните. Хората на Александър отвърнаха на огъня. Един пламтящ съд удари група вражески стрелци, скупчени между зъберите на парапета. Те мигновено пламнаха като факли. Едно обхванато от пламъци тяло бавно падна от стената и се удари в заслоните, преди да цамбурне в рова.
— Така е непрекъснато — промърмори Александър. — Всеки ден едно и също, макар че са ми обещали изненада. Царят подкара коня си напред, без да обръща внимание на предупрежденията на Хефестион. Теламон усети, че нещо витае във въздуха. Видя как близо до стените избухнаха пламъци — там, където удряше един от тараните. Внезапно хората в кулата изскочиха от нея и хукнаха да се прикрият зад стрелците. Лекарят удивено ги наблюдаваше.
— Гледай! — извика Александър. — Ето там! В стената над тарана, вече изоставен от македонците, се беше появила пукнатина. Тя се разширяваше, мазилката се цепеше, сякаш беше парче пергамент, чу се трясък и частта над тараните се срути сред гъсти облаци бял прах. Това беше последвано от срутване от двете й страни. Само горната част от стената, върху която се издигаха укрепленията, остана като мост във въздуха. Нови облаци прах, последвани от падащи тухли и парчета хоросан се сгромолясаха на земята, Преди и тя да се срути с оглушителен трясък. По лицето на Александър вече нямаше и следа от сънливост — той сияеше в усмивка.