Войниците, които обслужваха метателните машини, прекратиха обстрела и мощни възгласи се понесоха из македонския строй.
Известно време цареше объркване. Срутената част лежеше на земята като купчина камъни. Облаците прах все още се носеха във въздуха. От двете страни на укрепленията край нея вече нямаше никого. Когато прахът се разнесе, възгласите на македонците замряха.
— Така си и мислех! — извика Хефестион. — Издигнали са полукръгла стена! — Той показа с пръсти. — Има формата на полумесец — стена зад стената!
Теламон зърна онова, за което говореше Хефестион — стена, която приличаше досущ на онази, която бяха пробили, беше издигната отзад. Каменният полумесец не беше висок колкото външните стени, но все пак беше укрепен. Вражеските войници и стрелци вече бяха заели местата си по нея. Срутилата се стена беше унищожила кулата под нея, но Хефестион обясни, че таранът е бил спасен.
— Сега вече започва забавната част — прошепна той. — Ако атакуваме тази стена, Мемнон ще може да ни обстрелва от всички страни.
Но Александър не изглеждаше обезпокоен и нареди на командирите си да придвижат напред тараните.
— Атакувайте новата стена — каза им той. — Едва ли е толкова здрава, колкото предишната.
И като обърна коня си, той даде знак на Теламон и останалите да се върнат с него в лагера. Напуснаха бойното поле под рева на войниците, скърцането и грохота на катапултите, които подновиха зловещата си атака.
Щом стигнаха до царското ограждение, Александър позволи на Теламон да отиде при Касандра: бяха я отвели в съседната шатра, която щяха да споделят с другите царски лекари. Щом се успокои, че тя се е настанила, Теламон се върна в палатката на царя.
— Искам да довършиш работата си по ръкописа на Питий. — Александър посочи към една маса, на която лампите разпръскваха мрака.
— Защо сега? — попита Теламон. — Толкова ли е спешно?
— Искам да знам какво пише в него. Преди да завзема Халикарнас.
— Защо другите останаха във Вилата на Кибела?
— Защото не им се доверявам. Един от тях е шпионин и убиец. Хефестион ми каза, че Демерата била убита.
— Генций е виновникът — отвърна Теламон. — Убил я е от ревност. Наредих да го пазят.
— Ще го пусна — промърмори Александър и му даде знак да седне на масата.
— Щом не им вярваш — отвърна Теламон, докато вадеше писмените си принадлежности, — защо им повери ръкописа на Питий?
— Трябваше да приема предложението за помощ от царица Ада.
— Имаше нужда от всяка помощ, която ти се предложи — съгласи се Теламон, отваряйки мастилницата. — Опитвал си да го преведеш и преди, нали?
— Разбира се! Аристандър се опита, провали се и побесня. Дадох го на Аристотел, но той заяви, че било под достойнството му. — Царят присви очи. — Не знам дали му се е видял труден или просто не му се е занимавало. Ти си забележителен човек, Теламоне.
— Не, не съм — отвърна лекарят. — Памен, писарят, когото убиха, заслужава тази похвала. Той ми предостави ключа — просто трябваше да го пъхна в ключалката.
И той разказа на Александър какво беше открил Памен. Седнал на ръба на леглото, царят внимателно го изслуша, кимайки от време на време с глава и задавайки въпроси. Щом лекарят приключи с разказа си, Александър легна, сложи ръка на очите си и си замърмори нещо.
Теламон се върна към ръкописа. Прекъсваха го непрестанно — пратеници идваха и си отиваха, командири докладваха шепнешком. Денят течеше бавно. Теламон превеждаше ред след ред. На два пъти излиза, за да подиша чист въздух и да види как е Касандра, но после се връщаше обратно. Отначало вървеше бавно, но постепенно започна да свиква и работата му се улесни; скоро разбра защо Александър толкова бързаше да открие тайната на ръкописа. Преведе още един ред и вдигна поглед.
— Вилата на Кибела — каза той. — Знаеш ли, че някога е принадлежала на самия Питий?
Александър, който се беше отпуснал на един стол с карта в скута, рязко вдигна глава.
— Сигурен ли си? — Той внимателно се вгледа в лицето на Теламон. — Явно си сигурен. — Царят се усмихна. — Какво друго пише?
— Питий не е заровил съкровището си в града, а във вилата.
Лекарят изруга и притвори очи. Различни сцени се появяваха в съзнанието му. Солан и Бес, които работят в градината, а не вътре. Сарпедон, който се грижи за растенията и копае земята, сякаш е негова. Памен, проснат през прозореца, с глава насред тъмночервен ореол от кръв. Строгите нареждания на Солан прислугата да не влиза в къщата.