Много добре, мъдри лекарю. Мемнон не е и сънувал, че ще трябва да излезе извън градските стени, за да ме нападне. Ефиалт също, но няма да имат избор. На тяхно място и аз бих постъпил така. Ще нападна с всички сили, ще избивам стрелци, ще изгоря обсадните машини, ще атакувам лагера, а после ще се върна в града, за да се справя с бунта.
— Птолемей в града ли е? Александър поклати отрицателно глава.
— Не, животът му е прекалено ценен. Има строги заповеди да остане при скалите в Ниса и да изпрати хората си вътре. — Царят направи гримаса. — Както се досещаш, не бих могъл да кажа и дума за това на когото и да е. Трябваше да открия дали проходът може да бъде използван, дали мога да вкарам достатъчно хора в града. Представяш ли си какво би станало, ако Мемнон беше разбрал за това? Щеше да претърси града из основи. Питий е бил единственият, който е знаел за тунела. Открил го, докато надзиравал строежа на градските стени.
— Ами Певецът от Ефес?
— Семейството му е в Македония. Майка ми се грижи за него. — Александър леко се усмихна. — Възнаградихме го богато.
— Но ако персите са го заловили? Царят вдигна рамене.
— Било е твърде късно. Не би ме предал, защото персите нямаше да го помилват. — Той побутна назад стола си. — Освен това имам приятели в Халикарнас, които са се погрижили за него. Не се тревожи за Певеца от Ефес.
Теламон се взря в лицето на царя.
— Сега ти ще бъдеш обсипан с почести, нали, господарю? — попита той тихо. — Великият Халикарнас пада като зряла ябълка в ръцете на гениалния македонски пълководец, майсторът на обсадите, пред който никоя порта не остава затворена. Звездата ти ще се издигне още по-високо в небосклона. «Може ли някой град да устои на този мъж?», ще се питат хората. «Очевидно той е избран от боговете и те го обсипват с благоволението си.»
— Новините ще се разпространят в цяла Персия и Гърция. — Александър разпери ръце. — Победа, голяма като тази при Граник.
— Баща ти каза ли ти за Ниса?
— Не, но казал на новата си жена Евридика. Когато убиха татко, майка, разбира се, залови Евридика и заплаши да убие нея и новородения й син, ако не й каже всичко, което знае от Филип. Горкото момиче й повярва и призна всичко: кои са любовниците на Филип, какви са тайните му. Как пиян след сватбата се похвалил, че може да превземе непристъпния Халикарнас.
— И Олимпиада ти каза?
— Разбира се. — Царят се изправи. — Точно след като уби Евридика и сина й. — Той се заигра с пръстените по ръцете си. — Аз нямам пръст в това, но познаваш майка ми. Не може да понася съперници. Тя ми разказа за скалите на Ниса. Не беше разбрала всичко, но аз се досетих. Познавах мисленето на баща си. Когато обсади Византион, Филип изпратил съобщение на гражданите му, че бил склонен да превземе града по мирен начин, но техните архонти му поискали твърде много пари, за да го стори.
— И какво стана?
Александър се разсмя.
— Повярвали му, избили архонтите и онези, които подкрепяли татко, му отворили портите.
— И ти ще превземеш Халикарнас?
— Ако боговете са на моя страна, Мемнон ще нападне довечера, но аз ще го очаквам. — Александър отново седна.
— Утре по това време може би ще пируваме в двореца на градоначалника. А сега, Теламоне, продължавай с работата си, но преди това ми разкажи какво друго стана във Вилата на Кибела.
Тринадесета глава
«Те успели да убият Ефиалт и много други и най-сетне принудили останалите да побягнат към града.»
«Архитектът Питий до Филип Македонски. Поздравявам те, царю и ти желая отлично здраве. Благодаря ти за писмата, които си ми пратил с нашия тайнопис. Прочетох ги и ги унищожих. Препоръчвам и на теб да направиш същото, за да запазиш личните ми интереси. Сега Пиксадор царува в Халикарнас и прогони царица Ада. Не ми плати за работата, измами ме по подъл и недостоен начин…»
Теламон спря да чете и вдигна поглед. Навън беше паднал мрак. Царската шатра беше обкръжена от елитния отряд пехотинци. Само Александър беше тук, седнал в подобен на трон стол, плячкосан от персийския лагер след завземането на Милет. Беше облечен в полуброня, златистата му ризница беше подпряна на стола, а украсеният му боен шлем с червено-черни пера стоеше до него. Овалният щит с изображението на македонския лъв, застанал на задните си крака, лежеше на земята между царя и Теламон.
— Бил е много огорчен — каза лекарят.
— Продължавай да четеш! — нареди Александър.
«Ти ме питаше за укрепленията на Халикарнас.» Теламон се изкашля, за да прочисти гърлото си. «Външните стени са силни и укрепени с кули, а страничните врати и Тройната порта могат лесно да бъдат подсилени. В случай на засада около града ще бъде построен широк ров във формата на полумесец, който да попречи обсадните машини и тараните да бъдат придвижени достатъчно близо, както и за подкопаването на основите. Къщите, които се намират близо до стените, могат да бъдат съборени и да освободят място за военния лагер на защитниците, а цитаделите от двете страни на пристанището ще бъдат укрепени и защитавани от персийската флота. Полята отвъд носа на Халикарнас са тучни и плодородни, с много дървета, храни и цветя. Те ще осигурят добра паша за конете. Множество малки потоци се вливат в морето, има и няколко кладенци; тази плодородна земя ще бъде в помощ на армията от нападатели. Пристанищата на Халикарнас и Минд са заети от персийската флота, но бойните триреми могат да акостират в заливчето на Хера, на няколко мили на юг. Моето жилище, Вилата на Кибела, се намира на пътя, който води за него. От нея ти пиша сега. Ще остана още един ден, после ще се присъединя към двора на царица Ада в крепостта в Алинде. Зарових тук богатството си, за да не го оставя в града.»