Тук покрай пътя стояха в шпалир фермери и селяци, ала и помен нямаше от яростта, проявена от родствениците им в града. Фелисин видя по лицата им само скръбна жал, състрадание, породено сякаш от други рани. Не можа да разбере откъде иде това и съзнаваше, че тъкмо в това незнание се корени разликата между нея и тях. И съзнаваше също така, с отоците по себе си, с драскотините и в беззащитната си голота, че урокът й тепърва започва.
Първа книга
Рараку
1.
Вихрушката надигна прашен стълб над падината и го отнесе навътре в безбродната пустиня Пан’поцун Одан. Макар и на по-малко от хиляда разкрача, стълбът сякаш се бе появил отникъде.
От мястото си на обруления от вятъра ръб на платото Маппо Рънт го проследи с неспокойните си очи с цвета на пясък, очи, хлътнали дълбоко в грубоватото му костеливо бледо лице. Стискаше в косматата си ръка листо от сочния кактус емраг и го ръфаше, без да го е грижа за отровните му бодли. Сок капеше по брадичката му и я цапаше със синило. Дъвчеше бавно, умислено.
Застаналият до него Икариум хвърли камъче от ръба на скалата. То се затъркаля и изчатка някъде долу по осеяното с канари дъно на падината. Под дрипавия му халат на Бродник на духа, чийто портокалов цвят бе избледнял до прашно ръждиво под безкрайното слънце, сивата му кожа бе потъмняла до маслиненозелено, сякаш бащината му кръв бе откликнала на древния зов на пустинята. Дългата му, прибрана на плитка черна коса беше мокра от пот.
Маппо измъкна един смачкан бодил, забол се между предните му зъби.
— Боята ти избелява — отбеляза той, погледна листото кактус в ръката си и го захапа отново.
Икариум сви рамене.
— Вече е все едно. Поне тук.
— Дори сляпата ми баба нямаше да преглътне маскировката ти. Някои в Ерлитан ни гледаха с присвити очи. Усещах как лазят погледите им по гърба ми ден и нощ. Таносците общо взето са ниски и кривокраки, в края на краищата. — Маппо измести погледа си от прашния стълб, погледна приятеля си и изсумтя: — Следващия път пробвай поне да си от някое племе, където всички са седем стъпки високи.
Набръчканото обветрено лице на Икариум се изкриви в някакво много смътно подобие на усмивка, после спокойното му изражение се върна.
— Ония, дето ще знаят за нас в Седемте града, вече бездруго ни знаят. Тия, които не знаят, може и да ни се поучудят, но нищо повече. — Той примижа срещу яркия блясък и кимна към прашната вихрушка. — Какво виждаш, Маппо?
— Плоска глава, дълъг врат, черно и космато от глава до пети. Ако е само това, все едно че е някой от чичовците ми.
— Но има и още.
— Един крак напред и два отзад.
Икариум се почеса замислено по носа.
— Значи не ще да е някой от чичовците ти. Апториан?
Маппо кимна умислено.
— Още няколко месеца остават до сбирането. Допускам, че Сенкотрон е надушил какво се задава и е пратил съгледвачи…
— А тоя?
Маппо се ухили и дългите му кучешки зъби лъснаха.
— Доста се е поотдалечил. Паленце на Ша’ик ще да е. — Дояде кактуса, отри дебелите си длани и се надигна. Разкърши гръб и изохка. Предната нощ под пясъка под постелята му гъмжеше от чворести корени и сега мускулите му от двете страни на гръбнака се бяха стегнали също като ония неизброими дървесни кокали. Разтърка очи, огледа дрипавите си прашасали дрехи и въздъхна. — Разправят, че тука имало някъде водна яма…