„Тогаз челюстите ни наистина ще се впият в шията на демона.“
— Нима ще превърнете Ша’ик в свой враг? — попита Маппо.
Вълкът водач килна глава. „Това име не ми говори нищо.“
Двамата пътници гледаха как глутницата се скрива в магическия сумрак. Маппо се озъби, после въздъхна, а Икариум кимна и изрече на глас мисълта, споходила и двамата:
— Скоро ще му заговори.
Уикските конници крещяха възбудено и подкарваха конете си по подвижните мостчета. На пристана на Имперския щаб на Хисар цареше хаос, предизвикан от гъстата навалица буйни туземци — мъже и жени — с бляскащи железни острия на пиките, щръкнали над черните перчеми и островърхите шлемове. От мястото си на парапета на входната кула на пристанището Дюйкър следеше с немалък скептицизъм и с нарастваща тревога дивашката чуждоземска част.
До Имперския историк стоеше представителят на Върховния юмрук Малик Рел — беше отпуснал тлъстите си меки длани на дебелия си корем, кожата му бе мазна, жълто-кафява. И ухаеше на ейрънски благовония. Външността на Малик Рел с нищо не подсказваше, че е главният съветник на командира на малазанските армии на Седемте града. Той бе джисталски жрец на Древния бог на моретата Маел и присъствието му тук, за да предаде официалните благопожелания за „добре дошли“ на новия Юмрук на Седма армия, бе точно това, което изглеждаше: добре премерена обида. Въпреки че, призна си мълчаливо Дюйкър, този човек за много кратък срок се беше издигнал до влиятелно положение сред имперските играчи на този континент. Хиляди слухове се носеха сред войниците за загладения благоречив жрец и каквото там оръжие държеше надвиснало над главата на Върховния юмрук Пормквал — всички тези слухове до един се мълвяха само на шепот, защото пътят на Малик Рел до Пормквал беше разказ за беда, загадъчно сполетяла всеки, който му се е изпречил, и фатална беда при това.
Политическото тресавище, в което затъваха малазанските окупатори в Седемте града, беше толкова мътно, колкото и пагубно. Дюйкър подозираше, че новият Юмрук поне малко разбира от забулените жестове на презрение, колкото и да му убягваха по-цивилизованите маниери на опитомените от империята граждани. Въпросът, който оставаше за историка, следователно, бе колко дълго ще оцелее Колтейн от клана на Враната на новото си назначение.
Малик Рел присви пълничките си устни и бавно издиша.
— Историко — тихо заговори той на шипящия си джедорийско-фаларски говор. — Присъствието ви ме радва. И ме изпълва с любопитство. Толкова далече от Ейрънския двор… — Усмихна се, без да оголва позеленелите си зъби. — Предпазливост, подхранвана от някоя отдавнашна чистка?
„Думи като плясък на вълни, престореното безразличие на бог Маел и лукавата му търпеливост. И това е четвъртият ми разговор с Рел. О, колко ненавиждам това същество!“ Дюйкър се окашля.
— Императрицата не ми обръща много внимание, джистал.
Тихият смях на Малик Рел прозвуча като шумолене на змийска опашка.
— Неудостоен с внимание историк или неудостоена с внимание история? Намек за горчивина от отхвърлен съвет или по-лошо — пренебрегнат. Бъдете спокоен, престъпленията няма да долетят от кулите на Унта.
— Радвам се да го чуя — промърмори Дюйкър, учуден що за източници може да има жрецът. — В Хисар оставам за проучване — обясни той след малко. — Прецедентът с докарването на каторжници за мините на Отатарал датира още от времето на императора, макар че той, общо взето, удостояваше с тази съдба магове.
— Магове? Ах, ах.
Дюйкър кимна.
— Ефективно, да, макар и непредсказуемо. Особените свойства на Отатарал като убиваща магията руда си остават общо взето загадъчни. Все пак безумието е обземало повечето от тези чародеи, макар да не е ясно дали е резултат от излагането им на рудната прах, или от това, че са били отрязани от техните Лабиринти.
— А срещат ли се магове в следващия робски товар?
— Намират се.
— Е, тогава и въпросът скоро ще намери отговора си.
— Да, скоро — съгласи се Дюйкър.
Кеят вече се бе превърнал във водовъртеж от войнствени уикци, наплашени докери и изнервени бойни коне. Стражата на Хисар запушваше като тапа гърлото на пристанището и не позволяваше на никой да излезе на покрития с чакъл полукръг. Стражите — всичките родом от Седемте града, — бяха с кръгли шлемове. Бяха извадили ятаганите си и ги размахваха заплашително към уикците, които им отвръщаха с ръмжащи закани.
На парапета дойдоха още двама души. Дюйкър им кимна за поздрав. Малик Рел изобщо не ги удостои с внимание: някакъв си грубоват капитан и единственият оцелял кадрови маг на Седма — и двамата явно бяха с твърде нисък ранг, за да си заслужат вежливостта на жреца.