— Колтейн е пепелянка — каза капитанът, — ако питате за това. Ако Върховното командване в Ейрън си въобразява, че може да си играе с него, чакат ги гадни изненади.
— Щедър съвет — подхвърли Рел.
Капитанът имаше вид на глътнал нещо остро и Дюйкър разбра, че бе заговорил, без да помисли за положението на жреца във Върховното командване.
Кълп се окашля.
— Повел ги е във военен строй — предполагам, че ще се приберат кротко в казармата, в края на краищата.
— Признавам си — каза сухо Дюйкър, — че очаквам с нетърпение запознанството си с новия Юмрук на Седма.
Рел кимна, присвил очи под тежките си клепачи.
— Прав сте.
Рибарската лодка остави зад себе си островите Скейра в курса си право на юг, навлезе в морето Кансу и триъгълното й платно се изпъна и запращя. Ако напорът на попътния вятър се задържеше така, щяха да стигнат крайбрежието на Ерлитан до четири часа. Фидлър се намръщи. „Крайбрежието на Ерлитан, Седемте града. Мразя го този проклет континент. Намразих го още от първия път, а сега го мразя още повече.“ Наведе се над планшира и изплю горчивата жлъч в топлите зелени вълни.
— По-добре ли сме вече? — попита Крокъс откъм носа. Потъмнялото му от слънцето младежко лице бе свито от искрена тревога.
На стария сапьор му се искаше да зашлеви това лице; вместо това обаче се присви още по-плътно до борда.
Смехът на Калам прогърмя откъм кърмата.
— Фидлър и вода не се мешат, момче. Само го погледни, по-зелен е и от проклетата ти зелена маймунка.
Нещо подсмръкна съчувствено до бузата на Фидлър, той отвори едното си кървясало око и видя пред себе си малкото сбръчкано личице.
— Разкарай се, Моби — изхриптя унило Фидлър. Любимецът и някогашният домашен прислужник на чичо Мамът, изглежда, беше осиновил сапьора, както често правеха уличните псета и котки. Калам би казал, че е обратното, разбира се. — Лъжа — прошепна си Фидлър. — Калам го бива за тия… — „Например да се мотае из Руту Джелба цяла проклета седмица заради нищожния шанс да се появи някой търговски кораб от Скрей. «Пък ще си купим един удобен превоз, а, Фид?» Не било като да прекосиш целия океан, о, не — а и това уж щеше да мине в удобства. Цяла седмица в Руту Джелба, онази гъмжаща от гущери клоака с оранжеви тухли, наречена град, и после какво? Цели осем джаката за това очукано буре за ейл.“
Часовете се точеха безкрай и умът на Фидлър се унасяше от постоянното издигане и пропадане. Мислите му се отвяха назад към ужасно дългото пътуване, довело ги толкова далече, а сетне — напред, към ужасно дългото пътуване, което тепърва им предстоеше. „Никога не правим нещата по лесния начин, о, не.“
От него ако зависеше, всички морета щяха да са пресъхнали. „Хората имат крака все пак, не плавници. Ама сега и сушата ще трябва да прекосим — през гъмжаща от мухи безводна пустиня, където хората ти се усмихват само за да ти съобщят, че се канят да те претрепят.“
Денят се влачеше, зеленясал и треперлив.
Той се замисли за приятелите си, които беше оставил в Дженабакъз, и съжали, че не върви сега в поход редом с тях. „На религиозна война. Не го забравяй, Фид. Нищо забавно няма в религиозните войни.“ В тях способността да проявиш благоразумие и да се предадеш беше неприложима. Все пак взводът беше единственото, което бе познавал от толкова години. Сенките на приятелите му липсваха. „Само Калам ми остана от старата компания, а той нарича дом оная суша пред нас. И се усмихва, преди да убие. А и какво ли са намислили двамата с Бързия Бен, дето още не го знам?“
— Летящите риби пак се разхвърчаха — каза Апсалар и меката й длан се отпусна на рамото му. — Стотици са!
— Нещо едро ще да ги е подгонило от дълбокото — каза Калам.
Фидлър изпъшка и се надигна. Моби се възползва от възможността да разкрие мотивите си, стояли зад целодневното му гукане, припълзя в скута на сапьора, сви се на кълбо и затвори жълтите си очички. Фидлър се хвана здраво за планшира и заедно с тримата си спътници загледа ятото летящи риби на стотина разтега от левия борд на барката. Млечнобелите риби, дълги колкото човешка ръка, цепеха вълните, отскачаха на трийсетина стъпки напред и отново се гмуркаха. В морето Кансу летящите риби ловуваха като акули, ятата им можеха за няколко минути да оглозгат цял кит до костите. Използваха способността си да хвърчат, за да се хвърлят на гърба на кита, щом се покажеше отгоре да вдиша въздух.
— Какво, в името на Маел, ще гони пък тях?
Калам се беше намръщил.
— Тук в Кансу не би трябвало да има нищо. Виж, в Падината на Търсача се въди денрабъ, разбира се.