Вятърът ги тласкаше здраво на юг. След по-малко от три часа Апсалар каза, че вижда суша напред, а четиридесет минути по-късно Калам насочи барката успоредно на крайбрежието на Ерлитан, на половин левга от брега. Поеха на запад покрай обраслия с кедри стръмен рид. Денят бавно започна да гасне.
— Конници — каза Апсалар. — Ето там.
Фидлър вдигна ръка над очите си и загледа колоната ездачи по крайбрежния път.
— Аз ги броя шест — каза Калам. — Вторият…
— Носи имперски флаг — довърши вместо него Фидлър, сгърчил лице от неприятния вкус в устата си. — Вестоносец и охрана пиконосци…
— Тръгнали са за Ерлитан — добави Калам.
Фидлър се обърна и се вгледа в тъмните очи на ефрейтора. „Беда. Може би.“
Казаха си го мълчаливо, опит от дългите години воюване рамо до рамо.
— Нещо лошо ли? — попита Крокъс. — Калам? Фидлър?
„Рязко е момчето.“
— Трудно е да се каже — промърмори Фидлър. — Че са ни видели, видели са ни, но какво са видели? Четирима рибари в една барка, някое семейство от Скрей, запътило се към пристанището да вкуси малко цивилизация.
— Има едно селце, малко напред — обади се Калам. — Крокъс, отваряй си очите за едно тясно заливче и река, с плаж без донесени от прилива дървении — селцето е прилепено към рида, навътре в сушата. Какво ще кажеш за паметта ми, Фид?
— Като за туземец е добра, а ти си точно такъв. Колко далече е от града?
— Десет часа пеш.
— Толкова близо?
— Толкова.
Фидлър замълча. Имперският вестоносец и конната му стража се скриха от погледа — завиха на юг към Ерлитан. Замисълът им беше да влязат направо в претъпкания залив на Свещения град, безименни. Най-вероятно вестоносецът носеше сведения, които нямаха нищо общо с тях — с нищо не се бяха издали, откакто се добраха до имперското пристанище на Каракаранг от Дженабакъз, с един търговски кораб на Сините моранти — платиха превоза си с работа наравно с екипажа. Пътуването им от Каракаранг през планините на Талгай и сетне надолу към Руту Джелба беше по стария път на поклонниците на Танно — съвсем обикновено пътуване. А седмицата в Руту Джелба бяха изкарали, без да правят нищо, само Калам прескачаше нощем до крайбрежния квартал да потърси превоз през Отатаралското море до континента.
В най-лошия случай можеше да е стигнал донос някъде, до някой чиновник, че двама вероятни дезертьори, придружени от един дженабакъзец и една млада жена, са се появили на територията на Малазан — но това едва ли беше новина, която да разбуни имперското гнездо на оси чак до Ерлитан. Тъй че най-вероятно Калам просто проявяваше параноята си.
— Виждам устието на реката — каза Крокъс и посочи някъде към брега.
Фидлър се озърна към Калам. „Враждебна страна. Колко ниско трябва да пълзим?“
„Ще гледаме скакалците отдолу, Фид.“
„Дъх на Гуглата!“ Погледна през рамо към брега.
— Мразя Седемте града — прошепна Фид. Моби в скута му се прозя и острите му като игли зъбки блеснаха. Фидлър потръпна. — Гушкай ме, когато си поискаш, мило.
Калам изви кормилото. Крокъс се зае с платното — бе станал достатъчно ловък след двата месеца плаване през Падината на Търсача и насочи с лекота барката по посока на вятъра; опърпаното платно леко прошумоля. Апсалар помръдна на седалката, разкърши рамене и се усмихна на Фидлър. Сапьорът се навъси и извърна очи. „Бърн да ме тръсне дано, всеки път, когато направи така, трябва да внимавам да не ми увисне ченето. А беше друга жена преди. Убиец, нож на бог… А отгоре на всичко е с Крокъс, нали. Това момче извади всичкия късмет, а курвите в Каракаранг приличаха на пъпчиви сестри от някоя гигантска пъпчива фамилия с всичките пъпчиви бебета, чучнали се на бедрата им…“ Тръсна глава. „Ох, Фидлър, много дълго се задържа в морето, много!“
— Не виждам никакви лодки — каза Крокъс.
— Карай към залива — изломоти Фидлър и се почеса по четинестата брада да хване някоя гнида. Напипа една, отскубна я и я хвърли. „Десет часа пеш, после Ерлитан, баня, бръснене, някое кансуанско момиче да ми разчеше въшлясалата коса и после цялата нощ — свобода.“
Крокъс го сръга в ребрата.
— Възбуден ли си, Фидлър?
— Какво знаеш ти…
— Бил си тук по време на завоеванието, нали? Когато Калам се е бил на противната страна — за Седемте свети Фалах’дан — а Т’лан Имасс тръгнали за императора и…
— Стига — махна с ръка Фидлър. — Няма нужда да ми го напомняш, нито на Калам. Всички войни са гадни, но оная беше една от най-гадните.
— Вярно ли е, че си бил в ротата, която е гонила Бързия Бен през Свещената пустиня Рараку и че Калам бил водачът ви, само че той и Бързака се канели да ви измамят всички, ама Уискиджак се досетил и…