Напрегнатата тишина, възцарила се между зрителите, подсказа на историка, че в това пророкуване има сила. Макар и сляпо, момчето се движеше така, че винаги да остава с лице срещу прорицателя семк, който на свой ред бавно танцуваше по покрития с бял пясък кръг в абсолютно мълчание. Двамата вдигаха длани един срещу друг и описваха шарки във въздуха.
Дюйкър сръга мъжа до себе си и прошепна:
— Какво предсказаха?
Местният, нисък и набит, с белезите на стар хисарски ветеран, зле прикрити под опърлената кожа, му изсъска предупредително:
— Духа на самата Дрижна, ни повече, ни по-малко. Ръцете им очертаха тялото му — дух, който всички тука видяха, призрачно обещание за огън.
Дюйкър въздъхна.
— Жалко, че го изтървах.
— Ще го… Гледай! Пак почва.
Историкът загледа как виещите се ръце на двамата прорицатели сякаш се стегнаха около някаква невидима фигура, като оставяха след себе си смътна червена светлина. Сиянието напомняше за човешко тяло и това тяло бавно започна да се откроява, да става все по-плътно. Жена, чиято плът беше огън. Тя вдигна ръце нагоре и нещо подобно на желязо блесна на китките й, и танцьорите станаха трима, щом тя се завъртя и се закърши между двамата прорицатели.
Момчето изведнъж отметна глава назад и думите заизлизаха от широко отворената му уста като стържене на камък.
— Два гейзера кипнала кръв! Един срещу друг. Кръвта е същата, двамата са същите, и солени вълни ще умият бреговете на Рараку. Свещената пустиня помни миналото си!
Жената привидение изчезна. Момчето залитна и рухна напред, тупна като дъска на пясъка. Семкският прорицател коленичи до него и сложи ръка на главата му.
— Върна се при семейството си — промълви старият шаман сред възцарилата се в кръга пълна тишина. — Милостта на Дрижна, най-редкият от даровете, беше даден на това дете.
Коравите туземци се разплакаха, някои се смъкнаха на колене. Потресен, Дюйкър се отдръпна, а кръгът бавно се сви. Той примига да махне потта от очите си и усети, че някой го наблюдава. Срещу него, в другия край на шатрата, стоеше непознат, загърнат в черна кожа, с нахлузена на главата качулка с козя глава, която скриваше лицето му в сянка. След миг непознатият се извърна настрани. Дюйкър бързо тръгна да излезе.
Седемте града бяха хилядолетна цивилизация, напоена с мощта на древността, в която някога асценденти бяха стъпвали по всяка диря на търговските кервани, по всяка пътечка, по всеки път, изгубен сред забравените от векове старини. Разправяха, че пясъците навяват мощ с шепота на теченията си, че всеки камък тук е пропит с магия като кръв и че под всеки град лежат руините на безчет други градове, по-стари градове, градове, датиращи чак от Първата империя. Разправяха, че всеки град се е въздигал върху гърбовете на призраци, че субстанцията на духове се е утаила на дебели пластове от потрошени кости; че всеки от тези градове вечно ридае под улиците, вечно се тресе от смях, вика, продава и разменя стока, и вдишва първия дъх, който носи живот, и последния, предшестващ смъртта. Сънища витаеха под улиците, мъдрост и глупост, страхове и гняв, скръб, страст, любов и люта омраза.
Историкът излезе под дъжда, напълни дробовете си с чистия студен въздух и се загърна в наметалото си.
Завоеватели можеха да съкрушат крепостните стени на един такъв град, можеха да избият всяка жива душа вътре, да запълнят всяко имение и всяка къща, и всеки дюкян със свои хора, и въпреки това да наложат господството си само над най-тънката повърхност на града, кожата на настоящето, и все някога щяха да бъдат съборени от духовете, обитаващи дълбините му, докато те самите не се превърнат в поредния мигновен пласт, един от многото. „Този враг никога няма да можем да надвием — помисли Дюйкър. — И все пак историята разказва за онези, които са готови да се опълчат срещу този враг, отново и отново. Победата навярно се постига не в надделяването над врага, а в сливането с него, в превръщането в едно цяло.“
„Императрицата е изпратила поредния Юмрук, за да съкруши неумолимите векове на тази земя. Дали е изоставила Колтейн, както подхвърлих на Малик Рел? Или го е задържала в тила, за да е в готовност, като оръжие, изковано и наточено за някоя конкретна задача?“
Дюйкър излезе от лагера, присвит под поройния дъжд. Пред очите му се извисиха портите на Имперския щаб. През следващия час спокойно можеше да подири отговори на някои от въпросите си, като се срещне лице в лице с Колтейн от клана на Враната.