— Както заповядате, Юмрук — отвърна Дюйкър.
— Съветът приключи. — Колтейн се извърна към магьосника си. — Сормо, ти ще ми опишеш това ваше сутрешно приключение… по-късно.
Магьосникът се поклони.
Дюйкър взе наметалото си и напусна залата, последван от Кълп. Щом вратите зад тях се затвориха, историкът дръпна кадровия маг за ръкава.
— Трябва да поговорим. Насаме.
— Повторихте ми мисълта — отвърна Кълп.
Намериха някаква стая, задръстена с потрошени мебели. Кълп затръшна вратата, заключи, обърна се към Дюйкър и го изгледа вбесено.
— Тоя изобщо не е човек — животно е и гледа на всичко като животно. А Бълт — Бълт само чете зъбенето и вдигнатите вежди на началника си и ги облича в думи — никога не бях чувал толкова речовит уикец като тоя грозник.
— Явно Колтейн има много неща за казване — отвърна сухо Дюйкър.
— Подозирам, че жрецът на Маел вече замисля как да си отмъсти.
— Да. Но това, което ме потресе, беше защитата на императрицата от Бълт.
— Приемаш ли аргумента му?
Дюйкър въздъхна.
— Това, че съжалява за действията си и че вече чувства изцяло самотата на властта? Възможно е. Интересно, макар че отдавна е без значение.
— Как мислиш, Ласийн вярва ли на тези уикски диваци?
— Колтейн беше поканен на аудиенция при императрицата и допускам, че Бълт е бил пришит като кръпка до господаря си — но какво е станало между тях в личните покои на Ласийн си остава неизвестно. — Историкът сви рамене. — Бяха подготвени за Малик Рел, това поне е ясно. А ти, Кълп, какво мислиш за този млад чародей?
— Млад ли? — Кадровият маг се смръщи. — Това момченце има аурата на столетник. Успях да надуша в него ритуалното изпиване на кобилешка кръв, а този ритуал издава Желязното време на един магьосник — последните няколко години от живота му, най-голямото избуяване на силата му. Не го ли видя? Метна стреличка по жреца и си замълча, за да изчака ефекта.
— Но ти заяви, че всичко е лъжа.
— Не е нужно Сормо да знае колко е чувствително обонянието ми и ще продължа да се отнасям с него като с момче, натрапник. Ако имам късмет, няма да ми обърне внимание.
Дюйкър се поколеба. Вдиша дълбоко — въздухът беше застоял и вкиснал, с вкус на прах — и накрая промълви:
— Кълп?
— Да, историк? Какво искаш от мен?
— Няма нищо общо с Колтейн, нито с Малик Рел или Сормо Е’нат. Трябва ми съдействието ти.
— За какво?
— Искам да освободя един затворник.
Веждите на мага се вдигнаха.
— От тъмницата на Хисар? Нямам вземане-даване с хисарската стража, историко.
— Не, не е в градската тъмница. Става дума за имперски затворник.
— Къде го държат този затворник?
— Продаден е в робство, Кълп. В мините на Отатарал.
Кадровият маг зяпна.
— В името на дъха на Гуглата, Дюйкър, и искаш помощта на маг? Допускаш, че доброволно ще се приближа до тези мини? Отатарал унищожава магията, побърква маговете…
— Ще си на една рибарска лодка край брега на острова — прекъсна го Дюйкър. — Обещавам ти, Кълп.
— Да взема затворника и после какво, да греба като луд, подгонен от някоя доусийска галера?
Дюйкър се ухили.
— Нещо такова.
Кълп хвърли поглед към заключената врата, после огледа потрошените вещи из стаята все едно, че ги виждаше за първи път.
— Коя стая беше това?
— Кабинетът на Юмрук Торлом — отвърна Дюйкър. — Където я намери убиецът на Дрижна онази нощ.
Кълп кимна умислено.
— А нашият избор случаен ли беше?
— Определено се надявам.
— Аз също, историко.
— Е, ще ми помогнеш ли?
— Този затворник… кой е?
— Хеборик Леката ръка.
Кълп кимна отново.
— Нека да помисля, Дюйкър.
— Може ли да попитам какво те кара да се колебаеш?
Кълп се навъси.
— Мисълта за още един предател историк, скитащ на воля по широкия свят, какво друго?
Свещеният град Ерлитан беше град, изграден от бял камък. Издигаше се от залива и обкръжаваше огромния хълм с плоско било, известен с името Джен’раб. Имаше поверие, че един от първите градове на света е заровен под Джен’раб и че сред заровените му отломки се крие Тронът на Седемте закрилници, който според легендата не бил никакъв трон, а стая с кръг от седем каменни подиума, всеки посветен на един от асцендентите, основали Седемте града. Ерлитан беше град на хиляда години, но се вярваше, че древният град Джен’раб, днес превърнал се в хълм от порутени камъни, е девет пъти по-стар.
Някакъв ранен Фалах’д на Ерлитан предприел мащабно и амбициозно строителство на плоското било на Джен’раб, за да почете заровения под улиците древен град. Кариерите по северното крайбрежие били изтърбушени, цели склонове били изсечени, десеттонни бели мраморни блокове, издялани и изваяни от изкусни каменоделци, били превозени с кораби в залива на Ерлитан, а сетне издърпани през долните квартали до рампите, водещи към върха на хълма. Храмове, имения, градини, куполи, кули и палатът на самия Фалах’д се издигнали като скъпоценни камъни в девствената корона на Джен’раб.