Три години след като последният мраморен блок бил поставен на мястото му, древният заровен град… помръднал. Подземните проходи се сринали под огромния натиск на „Короната на Фалах’д“, заогъвали се стени, темели се плъзнали навътре в улиците от здраво отъпкана пръст. Улегналата прах започнала да се държи като вода, потекла по улици и улички, в зейналите входове, под подовете — всичко това останало невидимо в неспокойния мрак на Джен’раб. На повърхността, в едно светло утро, в кръглата годишнина от управлението на Фалах’д, Короната хлътнала, срутили се кули, куполи се сринали сред облаци бяла мраморна прах, а дворецът рухнал неравно, на някои места не повече от няколко стъпки, другаде — на над двайсет разтега навътре в потеклите реки от прах.
Наблюдатели от Долния град описали събитието. Все едно че някаква невидима великанска ръка посегнала към Короната, стиснала всички сгради и ги прекършила, натикала ги надолу в хълма. За много дни вдигналият се облак прах превърнал слънцето в меден диск.
В този ден загинали над трийсет хиляди души, сред които и самият Фалах’д, а от трите хиляди, които обитавали двореца му, оцелял само един: някакъв млад помощник-готвач, който бил убеден, че стъкленицата, която изтървал миг преди земетръса, е виновна за цялата катастрофа. Полудял от чувство за вина, той се наръгал в сърцето, докато стоял на площада Мерикра в Долния град, и кръвта му потекла и намокрила каменните плочи точно там, където стоеше сега Фидлър.
Присвил сините си очи, сапьорът гледаше ескадрона Червени мечове, който яздеше през рехавата тълпа в другия край на Площада.
Загърнат в избелелия си ленен халат, със спусната качулка по обичая на туземците грал, той стоеше неподвижно върху свещените каменни плочи с избледнелите вече по тях следи от паметното събитие и се чудеше дали бесният туптеж на сърцето му е толкова силен, че да го чуят тълпите, движещи се боязливо край него. Изруга се наум, че е тръгнал да обикаля така рисковано из древния град, веднага след което изруга и Калам, че забави заминаването им, докато успее да се свърже с един от старите си агенти в града.
— Мезла’ибдин! — изсъска до него нечий глас.
„Малазански палета“ беше възможно най-точният превод. Червените мечове бяха родом от Седемте града, но полагаха клетва за безпрекословна вярност на императрицата. Редки — в момента нежелани — прагматици в земя на фанатични мечтатели, Червените мечове тъкмо бяха започнали без външна повеля да громят последователите на Дрижна по типичния си начин: с острието на меча и пиката.
Няколко жертви лежаха вкочанени по огладените камъни на Площада сред пръснати кошове, вързопи дрехи и храна. Две момиченца клечаха до тялото на някаква жена близо до пресъхналия фонтан. Пръски кръв красяха околните стени. Няколко улици по-натам кънтяха камбаните на ерлитанската стража, градският Юмрук току-що бе уведомен, че Червените мечове отново са предизвикали безпомощната му власт.
Побеснелите конници продължиха безразборната си сеч по един от главните булеварди, извеждащ от Площада, и скоро се скриха от поглед. Просяци и крадци налетяха върху падналите тела, докато въздухът се изпълваше с ридания. Някакъв прегърбен стар сводник подбра двете момиченца и закуцука с тях по страничната уличка.
Само преди минути черепът на Фидлър за малко щеше да бъде разцепен — когато влезе на Площада, той се озова на пътя на един връхлитащ Червен меч. Войнишкият му опит го отпрати през пътя на коня и принуди воина да замахне с оръжието си наляво, а последвалото залягане под изсвистелия меч изкара сапьора извън обсега му. Червеният меч не си направи труда да го подгони, а се задоволи с обезглавяването на поредната нещастна жертва — жена, която отчаяно се опитваше да измъкне двете си деца от пътя на коня.
Фидлър тръсна глава и изруга под нос. Запровира се с лакти през бутащата се тълпа и се отправи към уличката, в която се беше скрил сводникът. Високите, надвиснали от двете страни сгради загръщаха в сянка тесния проход. Гнила храна и някаква мърша изпълваха въздуха със задушлива сладникава воня. Наоколо не се мяркаше никой и Фидлър предпазливо тръгна навътре. Стигна до пътечка между две високи стени, широка едва колкото да може по нея да мине муле и покрита до глезените със сухи палмови листа. Зад всяка от високите стени имаше градина и клоните на дърветата се сплитаха в покрив на двайсет стъпки отгоре. Трийсет крачки навътре проходът свършваше и точно там се беше присвил сводникът, затиснал с коляно по-малкото момиченце, като в същото време беше опрял другото в стената и бъркаше в гамашите си.