— Тази вечер нещо се носи във въздуха, историко. Усещаш ли го?
— Да.
— Може Лабиринтът на Гуглата да се е приближил.
— Такова е усещането, нали?
Стигнаха командната шатра на Юмрука и влязоха.
Пред тях се бяха подредили обичайните лица. Нил и Недер, последните останали магьосници; Сълмър и Ченед, Бълт и самият Колтейн. Всички се бяха превърнали в съсухрени жалки подобия на някогашната си воля и сила.
— Къде е Бънгъл? — попита Лъл, след като се тръшна на обичайния си походен стол.
— Слуша сержанта си, предполагам — отвърна с вяла усмивка Бълт.
Колтейн нямаше време за празни приказки.
— Нещо се приближава насам, тази нощ. Магьосниците са го усетили, макар че не могат да ни кажат нищо повече. Предстои ни да се подготвим за него.
Дюйкър се обърна към Недер.
— Какво е усещането?
Момичето сви рамене, след което въздъхна.
— Смътно. Тревожност, необузданост дори… не знам, историко.
— Усещали ли сте досега нещо подобно? Макар и малко?
— Не.
„Необузданост.“
— Съберете бежанците на едно място — разпореди Колтейн на капитаните си. — Удвоете външните патрули…
— Юмрук — намеси се Сълмър, — утре ни чака сражение…
— Да, и е нужен отдих. Знам. — Уикецът закрачи напред-назад из шатрата, но крачките му бяха по-бавни от обикновено. Бяха изгубили също и плавността, лекотата и елегантността си. — И освен това сме ужасно изтощени — и нямаме капка вода.
Дюйкър потръпна. „Сражение? Не, утре ще е клане. Войници, негодни за бой, неспособни да се бранят.“ Окашля се, понечи да заговори и спря. „Една дума, но само да я изрека би означавало да предложа най-жестоката илюзия. Една дума.“
Колтейн го гледаше.
— Не можем — каза му тихо.
„Знам. За воините на бунта не по-малко, отколкото за нас, това трябва да свърши с кръв.“
— Войниците не могат да копаят окопи — наруши Лъл тежката тишина.
— Дупки тогава.
„Дупки. Да прекършат конните напади, да трошат крака, да хвърлят в пръстта цвилещите коне.“
И тогава съвещанието приключи. Въздухът изведнъж настръхна и онова, което се заканваше да ги споходи, възвести появата си с лек пукот на далечна мълния, с мазна мъгла — като пот, задушила въздуха.
Колтейн изведе всички навън под искрящия нощен саван. Ритаха и цвилеха коне. Виеха псета.
Войниците се надигаха от походните си постели като призраци.
В откритото пространство, отвъд най-външните постови, въздухът изведнъж се разпра с дивашки, късащ ушите звук.
Три бели коня изтътнаха от черния процеп, последвани от още три и още три, всички впрегнати, всичките девет — цвилещи от ужас. Зад тях изгромоля огромна каляска, опърлена от пламъци, пищно изрисуван левиатан, яхнал шест огромни колелета, всички по-високи от човешки ръст. Дим се стелеше след впряга като дебели вълнени нишки — и от самите коне, и от трите фигури, едва видими зад последните три животни.
Впрягът се носеше в галоп — втурнал се сякаш в панически бяг от Лабиринта, от който беше изскочил. Побеснелите от ужас животни препускаха право към лагера.
Уикците се пръснаха встрани.
Зяпнал в неверие, Дюйкър видя как тримата кочияши дръпнаха юздите, зареваха и залитнаха на високата капра.
Конете заораха с копита в земята, за да забавят устрема си, огромната каляска изтрещя с грохот след тях, вдигна се облак дим, прах и… необузданост, усети с тревога старият историк. Необуздаността на Лабиринт — и неговия бог.
Веднага щом впрягът спря, от него се изсипаха хора — облечени в броня мъже и жени; завикаха, зареваха команди, които сякаш нямаше кой да чуе, и заразмахваха черни, димящи оръжия.
След миг изскочиха още два впряга и проехтя силен звън на камбана.
Трескавата, привидно безцелна дейност на наскачалите по земята хора изведнъж секна. Оръжията бяха прибрани и внезапна тишина изпълни въздуха зад глъхнещото ехо на камбаната. Пръхтящите, нервно пристъпящи и плувнали в пяна коне замятаха глави, със свити уши и разширени ноздри.
Първият впряг бе спрял на не повече от петнайсет крачки от мястото, където стоеше Дюйкър с останалите.
Историкът видя някаква отсечена ръка, вкопчена в извития орнамент от едната страна на каляската. След миг тя се откъсна и падна на земята.
Малката решетъчна врата се отвори и в рамката й се появи някакъв мъж, който с усилие избута едрото си туловище през отвора. Беше облечен в коприни, прогизнали от пот. Кръглото му лъснало лице бе утаило ехото от някакво доскорошно огромно, всепоглъщащо усилие. В едната си ръка държеше запушена бутилка.