— Значи Дужек Едноръкия е силата, стояща зад тази мисия — каза Дюйкър.
Карполан кимна.
— С финансовата помощ на един определен кабал в Даруджистан, да. Думите му бяха следните: „Императрицата не може да губи такива пълководци като Колтейн от клана на Враната“. — Търговецът се ухили. — Необичайно за един осъден на смърт престъпник, не ви ли се струва? — Наведе се над масата и вдигна едната си ръка, с дланта нагоре. Върху нея се появи нещо и заблестя — малко продълговато шишенце от мътно стъкло, окачено на сребърна верижка. — А този дар е сътворен от един удивителен и загадъчен маг между Рушителите на мостове. — Връчи го на Колтейн. — За вас. Носете го със себе си. Винаги, Юмрук.
Навъсен, уикецът не посегна да го вземе. Карполан се усмихна тъжно.
— Дужек е готов да поеме командването в това, приятелю…
— Изменник да поеме командването?
— Е, да, признавам, че зададох същия въпрос. Отговорът му беше следният: „Никога не подценявайте императрицата“.
Възцари се тишина. Смисълът зад фразата започна бавно да придобива очертания. „Въвлечена във война срещу цял континент… осъзнала появата на една още по-голяма заплаха — Панион Домин… сама ли ще се сражава Империята заради една враждебна земя? И все пак… как да намери съюзници сред враговете си, как да ги обедини срещу по-голямата заплаха с възможно най-малко суетене и недоверчивост? Обявяваш извън закона собствената си окупационна армия, за да нямат «никакъв избор», освен да излязат от сянката на Ласийн. Дужек, неизменно верният Дужек — дори подлият план да се избият последните от Старата гвардия — глупостта на Тайсхрен — е недостатъчен, за да го направи враг. И ето че сега той разполага със съюзници — доскорошните му врагове — може би дори самите Каладън Бруд и Аномандър Рейк…“ Дюйкър се обърна към Колтейн и видя същото разбиране, утаено върху замисленото му лице.
Уикецът протегна ръка и прие дара.
— Императрицата не трябва да ви загуби, Юмрук. Носете го, сър. И когато дойде моментът, го счупете — върху собствената си гръд. Дори това да се окаже последното ви действие, макар да ви съветвам да не се разделяте с него дотогава. Такова беше пламенното настояване на неговия създател. — Карполан се ухили отново. — А какъв мъж е този създател! Дузина асценденти биха дали мило и драго да получат главата му на тепсия, с очите, накиснати в марината, езика опечен с чушленца, ушите изпърлени на…
— Схванах идеята ви — прекъсна го Дюйкър.
Колтейн окачи верижката на врата си и пъхна шишенцето под кожената си риза.
— Призори ви очаква жестока битка — каза Карполан. — Уви, не мога да остана и няма да остана. Макар да съм маг от най-висш порядък, макар да съм безскрупулно дързък търговец, признавам, че съм податлив на сантименталност, господа. Не желая да бъда свидетел на такава трагедия. Освен това трябва да направим още една доставка, преди да тръгнем обратно, а нейното постигане ще изисква всичките ми умения, всъщност би могло дори да ги изцеди до дъно.
— Не бях чувал нищо за Гилдията ви, Карполан — каза Дюйкър, — но някой ден с удоволствие бих послушал повече за приключенията ви.
— Може би ще се появи такава възможност, историко. Но засега — чувам, че моите акционери се събират и трябва да се погрижа за конете — да отдъхнат и да се поуспокоят — макар че, длъжен съм да го кажа, те, изглежда, са придобили жажда за все по-ужасни преживелици. Също като нас, нали? — Търговецът се надигна.
— Моите благодарности — изръмжа Колтейн. — Към вас и към акционерите ви.
— Имате ли да предадете нещо на Дужек Едноръкия, Юмрук?
Отговорът на уикеца стъписа Дюйкър — заби в него ръждясалия нож на подозрителността, който щеше да остане и да го гложди дълго след това.
— Не.
За миг Карполан се ококори. След това кимна.
— Уви, ще трябва да тръгваме. Дано утре вашите врагове платят скъпо, Юмрук.
— Ще платят.
Неочакваната щедрост на доставката на храна и вода не можеше да постигне пълно възстановяване, но армията, станала призори, излъчваше спокойна решимост, каквато Дюйкър не беше виждал от хребета Гелор насам.
Бежанците останаха скупчени нагъсто в една падина северно от устието на долината. Клановете на Невестулката и Мармота охраняваха позицията, разположени на едно възвишение срещу сборните сили на Корболо Дом. Повече от тридесет бунтовници стояха срещу всеки уикски конник и неизбежният изход от сблъсъка бе толкова очевиден, толкова жестоко ясен, че паниката бушуваше на вълни сред скупчените бежанци, поривът на безнадеждност полюшваше множеството насам-натам и отчаяни ридания изпълваха прашния въздух.