Едва ли забеляза злата усмивка на Калам.
Искарал Пъст сграбчи халката с две ръце, опря крака във вратата и като ломотеше несвързано от ужас, дръпна с все сила… и нищо. С ръмжене, Маппо прекрачи лежащия пред входа на Треморлор Икариум и избута Върховния жрец настрани.
Фидлър чу как треллът се напъна и изпъшка, но цялото му внимание беше приковано в рояка кръвничета. Треморлор се мъчеше да ги спре, но настъплението им беше неумолимо. До него стоеше Блайнд, вдигнала глава и настръхнала. Другите четири Хрътки се бяха появили отново по пътеката и тичаха към увитата с лозници порта. Сянката, хвърляна от д’айвърс, се люшкаше над тях като черна вода.
— Или се отваря само с докосване — каза Апсалар със смайващо спокоен тон, — или изобщо не се отваря. Отдръпни се, Маппо, нека да опитаме всички.
— Икариум се размърда! — извика Крокъс.
— Точно това е заплахата — отвърна треллът. — Богове подземни! Не тук, не точно сега!
— Сега е моментът! — изврещя Искарал Пъст.
Апсалар заговори отново.
— Крокъс, остана да опиташ само ти и Фидлър — викна Апсалар. — Хайде, бързо.
Последвалата тишина каза на Фидлър всичко, което искаше да разбере, и той изръмжа на навелия се над Икариум Маппо:
— Събуди го! Иначе всичко е загубено.
Треллът вдигна глава и сапьорът видя изписаната на лицето му болезнена нерешителност.
— Толкова близо до Треморлор… рискът, Фидлър…
— Какво…
Но не можа да продължи.
Сякаш пронизано от мълния, тялото на джага се разтърси и от гърлото му се изтръгна пронизителен вик. Звукът ги зашемети и ги събори на земята. С потекла от раната на главата прясна кръв, още неотворил очи, Икариум се надигна. Древният дълъг меч изсвистя от ножницата и блесна като мълния.
Хрътките и роякът на д’айвърс стигнаха до двора едновременно. Земята и кривите дървета изригнаха нагоре, оплетените паяжини от коренища и клони се усукаха към небесата като черни платна, издуха се и се разшириха. Други корени заплющяха и се запротягаха към Хрътките и зверовете заскимтяха.
В този момент, обгърнал всичко това с очи, Фидлър се усмихна вътрешно. „Не само на вероломство е способен Сенкотрон… как би могъл да устои Азатът на Хрътките на Сянката?“
Една ръка го стисна за рамото.
— Резето! — изсъска в ухото му Апсалар. — Опитай вратата, Фид!
Д’айвърс стовари силата си в последната, отчаяна защита на Треморлор.
Изтикаха го към вратата. Той зърна за миг Маппо, прегърнал отново в яките си мишци все още несъвзелия се и несъзнаващ нищо Икариум — държеше джага въпреки пронизителния писък, който се усилваше и с него — напиращата неумолима и яростна мощ. Фидлър сграбчи халката, напрегна всичките си мускули, вложи сетните си сили само в тази единствена задача.
Хрътките виеха в другия край на двора, триумфален и свиреп вой, преминаващ във вой на безмерен ужас, докато яростта на Икариум поглъщаше и него, и всичко останало. Фидлър усети как вратата потрепери, усети как тази тръпка се разпростря по цялата Къща.
Потта по челото и по мишците му се смеси с потта на Треморлор, той отново, за сетен път напрегна всички сили.
И не успя.
До ушите му стигна нов смразяващ кръвта звук — бръмченето на кръвничетата, вече пробиващи през плетениците от дърво: приближаваха се, бяха само на мигове от сблъсъка си с гибелната ярост на Икариум — „Джагът ще ги разбуди. Няма друг избор — и нашата смърт ще е най-малкото зло. Азатът, лабиринтът с всичките негови пленници… о, всичко вложи в своя гняв, Икариум, заради този свят и заради всички други…“
Жилеща болка го перна над лакътя. „Кръвничета!“ Но зад болката имаше тежест. Не бяха жила, бяха го стиснали малки нокти. Фидлър килна глава и зяпна в озъбената усмивка на Моби.
Познайникът се спусна от рамото му надолу по ръката, дращеше го с ноктите си. Съществото сякаш влизаше и излизаше от фокус и с всяко негово мигновено отместване тежестта му се усилваше… стана огромна. Фидлър усети, че е отворил уста и крещи.
Моби се смъкна по ръката му и се лепна за вратата, посегна с тъничката си сбръчкана ръчичка към халката, докосна я…
Фидлър залитна върху топли влажни каменни плочи. Чу зад себе си викове, чу стържене на ботуши, Къщата застена. Превъртя се по гръб и затисна нещо, което изпращя и изпука под тялото му, и вдигна горчивата миризма на застояла прах.
И тогава гибелният писък на Икариум се озова сред тях.
Треморлор се разтърси.
Фидлър успя да седне.
Намираха се в някакъв коридор. Стените от варовик хвърляха смътна треперлива жълтеникава светлина. Маппо продължаваше да държи приятеля си в прегръдката си, мъчеше се да го прихване по-здраво. След миг джагът се усмири и отново се отпусна в ръцете на трелла. Златистата светлина се усили, стените се укротиха. Яростта на Икариум беше замряла.