Отвориха вратата и влязоха на долния етаж на кулата. Нагоре се виеше каменна стълба. В подножието на извитите стъпала лежеше друго тяло — на млада тъмнокожа жена, която изглеждаше така, сякаш е положена тук само преди час. Беше облечена с дрехи като за под бойно снаряжение, въпреки че самата броня я нямаше. Тялото й беше покрито с жестоки рани.
Апсалар се наведе и сложи ръка на рамото й.
— Познавам я.
— Какво? — изръмжа Реллок.
— Паметта на онзи, който ме беше обсебил, татко. Паметта му на смъртен…
— Танцьора — промълви Фидлър.
Апсалар кимна.
— Това е дъщерята на Дасем Ълтър. Първият Юмрук я е върнал, след като Гуглата се е отказал от нея, и, изглежда, я е донесъл тук.
— Преди да наруши клетвата си към Гуглата?
— Да. Преди Дасем да прокълне бога, на когото е служил дотогава.
— Та това е било преди много години, Апсалар — рече Фидлър.
— Знам.
Смълчаха се. Всички гледаха крехката млада жена. Маппо намести Икариум в прегръдката си, притеснен сякаш, че няма да направи със своя товар онова, което бе направил Дасем Ълтър.
Апсалар вдигна очи към стълбата.
— Ако може да се разчита на паметта на Танцьора, порталът ни очаква.
— Маппо? Ще дойдеш ли с нас? — попита Фидлър.
— Да, макар и не до края — стига да допуснем, че човек може да излезе от този Лабиринт, когато поиска…
— Сериозно допускане.
Треллът само сви рамене.
— А ти, Искарал Пъст?
— О, да. Разбира се, как не? Защо пък не, защо не? Да се върна през ония корени? Безумие! Искарал Пъст е всичко друго, но не и безумец, както всички знаете много добре. Да, да, да, ще ви придружа, разбира се… и тихичко добавям, само на себе си: може пък тепърва да се появи някаква възможност за коварство! За измяна! На какво? На кого? Има ли значение? Не целта носи удоволствие, а пътят, предприет за постигането й!
Фидлър се взря в присвитите очи на Крокъс и каза:
— Дръж го под око.
— Естествено — отвърна младежът.
Сапьорът погледна Моби. Познайникът беше клекнал до вратата и кротичко си играеше с опашката си.
— Как се сбогува човек с един бок’арал?
— С ритник по задника, как иначе! — подхвърли Пъст.
— Що не опиташ с този? — подкани го Фидлър.
Върховният жрец се намръщи, но не помръдна.
— Той беше там, докато минавахме през бурите, нали? — каза Крокъс и пристъпи към дребничкото сбръчкано същество. — Помните ли всички битки, които останаха невидими за нас? Той ни е защитавал… през цялото време.
— Да — промълви сапьорът.
— Със задни мисли! — изсъска Пъст.
— Но все пак ни защитаваше.
— Богове, та той е самотен! — Крокъс вдигна бок’арала и го прегърна. И заплака открито, без да се свени.
Фидлър примигна смутено, навъси се и огледа стъпалата.
— Няма смисъл да се опитваш да го изведеш навън, Крокъс.
— Ще намеря начин да го навестявам — прошепна младежът.
— Помисли, Крокъс — каза Апсалар. — Та той явно е доволен. Колкото до това дали ще е сам, откъде си сигурен, че ще е така? Все пак има и други Къщи, други пазачи…
Момъкът кимна и бавно пусна познайника си на пода.
— Дано поне да няма грънци наоколо.
— Какво?
Крокъс се усмихна.
— На Моби никога не му е вървяло с грънците, или по-скоро обратното. — Погали с ръка плоското плешиво теме на съществото и се надигна. — Да тръгваме.
Бок’аралът изчака, докато всички се качиха по стълбите. След миг горе се мярна петното на нощния мрак и те се скриха от погледа му. Съществото се вслуша, килна главичка, но отгоре вече не се чуваше нито звук.
Моби поседя още няколко минути неподвижно, като подръпваше разсеяно опашката си, после се обърна, заситни назад по коридора и спря пред желязната броня.
Масивният затворен шлем се открехна с леко проскърцване и се чу хриплив глас:
— Радвам съм, че самотата ми свърши, дребосъко. Треморлор те приветства с цялото си сърце… нищо, че малко оцапа пода.
Пръст и чакъл заплющяха като градушка по щита на Дюйкър, когато уикският конник рухна на земята, претърколи се и спря в краката на историка. Беше още почти юноша и изглеждаше почти смирен, затворил очи като в кротък сън. Но сънищата за него бяха свършили.
Дюйкър прекрачи тялото и остана за миг сред прахта, вдигната от него. Късият меч в дясната му ръка беше лъснал от кръв.
Конниците се въртяха в разораното от копита пространство пред историка. Стрели хвърчаха между тях и избръмчаваха като стършели във въздуха. Той завъртя рязко щита си, за да посрещне една от тях, полетяла право към лицето му, изпъшка от тежкия удар, при който обшитият с кожа ръб се натресе в устата и брадичката му, и изплю кръв.