Тарксианската конница беше пробила и съвсем скоро щеше да откъсне няколкото останали отделения от ескадрона. Контраатаката на Врана беше дивашки свирепа, но с цената на много жертви. Най-лошото беше, разбра Дюйкър, докато уморено пристъпваше напред, че като нищо щеше да завърши с провал.
Пехотните взводове се бяха разцепили на четири групи — само една от които по-значителна — и сега се мъчеха да се съберат. По-малко от двайсетина конници на Враната все още се биеха, всеки обкръжен от тарксиани с широки криви тълвари. Накъдето и да обърнеше очи, по земята се гърчеха и стенеха хора и цвилеха и подритваха в предсмъртна агония коне.
Задницата на някакъв кон за малко щеше да го събори. Дюйкър се приведе и заби върха на късия меч в облеченото в кожа тарксианско бедро. Леката броня устоя за миг, после върхът разкъса плътта, потъна дълбоко и изстърга в костта. Историкът извъртя меча.
Тълварът изсвистя и се заби здраво в щита му. Дюйкър приклекна, издърпа заклещеното оръжие, после яростно закълца крака на врага, докато конят не отстъпи и не отнесе ездача си извън обсега му.
Дюйкър примига да махне потта и разкаляната прах и отново запристъпва напред, към най-голямата група пехотинци.
Бяха минали три дни от битката в долината Санимон и кървавия дар, поднесен им от племето хундрил. Неочакваните им съюзници бяха довършили сражението, като бяха подгонили останките на съперничещите им племена в часовете на нощта, преди да се измъкнат, вероятно към земите си. Оттогава не се бяха появявали повече.
Нанесеният от тях погром беше довел Корболо Дом до бяс — това поне бе повече от ясно, — защото атаките вече бяха непрекъснати, несекваща битка вече от над четиридесет часа, без никакъв изглед, че скоро ще спре.
Обезкървената до смърт Кучешка верига понасяше удар след удар, от фланговете, откъм тила, понякога — от две или три посоки едновременно. Това, което не постигаха в своята ярост мечовете, пиките и стрелите, го довършваше изтощението. Войниците просто капеха по земята, многобройните рани изцеждаха последните им сили. Спираха сърца, кръвоносни жили се пръскаха и разцъфваха в черни отоци, все едно че чума беше плъзнала сред воинските редици.
Сцените, на които Дюйкър ставаше свидетел, надминаваха всякакъв ужас, всякаква способност на ума и на духа да ги възприеме.
Успя да се добере до пехотата точно когато останалите групи съумяха да се съберат и свържат; завъртяха се в настръхнало от мечове „колело“, на което нито един кон — колкото и добре обучен да беше — не можеше да се противопостави.
В средата на пръстена един мечоносец започна да удря с меча по щита си и да реве с цяло гърло. Колелото се въртеше, всеки войник пристъпваше в ритъма, завъртане, изместване по терена, ново завъртане, бавно връщане към мястото, където останалата част от пехотата продължаваше да удържа западния фланг на Веригата.
Дюйкър се движеше с тях, превърнал се в част от външния кръг, и нанасяше убийствени удари по всеки ранен вражески войник, през който прегазеше колелото. С тях се придвижваха и петима конници на Врана. Бяха последните оцелели от контраатаката и двама от тях не можеха да се бият.
След няколко мига колелото стигна до предната линия, разсипа се и се вля в нея. Уикците забиха шпори в хълбоците на конете и препуснаха на юг. Дюйкър се запровира назад през редиците, докато не излезе на чист терен. Отпусна разтрепераните си ръце, изплю кръвта от устата си и бавно вдигна глава.
Масата на бежанците се придвижваше пред него в бавна процесия. Покрити с прах, стотици лица се извръщаха към него да видят тънкия кордон на пехотата зад гърба му — единственото, което вече оставаше между тях и кървавата касапница — а кордонът се огъваше и изтъняваше с всяка изтекла минута. Лицата бяха безизразни, хората бяха стигнали до онова състояние, в което вече няма мисъл, нито чувство. Превърнали се бяха в част от приливна вълна, където отливът е невъзможен, където да се отделиш от напора на вълната означава гибел, и затова напираха и напираха напред, стиснали в прегръдките си последното и най-скъпо от всичко, което бяха притежавали в своя живот: децата си.
Двама души се приближиха към Дюйкър откъм авангарда на бежанския поток. Историкът ги зяпна със замъглени очи, чувстваше, че би трябвало да ги познава — но всяко лице, което виждаше, се бе превърнало в лице на непознат.