Към тях яздеха уикски бойци, повели със себе си резервни коне — сред тях и конят на Дюйкър. Зад конниците от облаците прах се появиха първите фургони на бежанците, а леко встрани стояха на място още три фургона, пазени — както видя Дюйкър — от Нил и Недер.
Историкът вдиша дълбоко.
— За ефрейтор Лист…
— Не може да бъде склонен — прекъсна го капитан Лъл. — Помоли да ти предам думите му за сбогом, Дюйкър. Струва ми се, че измърмори нещо за призрак, кацнал на рамото му, каквото и да значи това, а после каза: „Предайте на историка, че аз намерих своята война“.
При тези думи Колтейн извърна очи, сякаш го бяха жегнали там, където никакви други думи не бяха успявали.
— Капитане, предайте на ротите: атакуваме след час.
„Атака. Дъх на Гуглата!“ Дюйкър се почувства някак странно в тялото си. Ръцете му бяха натежали като оловни буци, сякаш въпросът какво да направи със собствената си плът и кости — какво да направи в следващия момент — го бе довел до криза.
Сепна го гласът на Лъл.
— Историк, конят ви е тук.
Дюйкър издиша треперливо. Обърна се към капитана и поклати бавно глава.
— Историк? Не, може би след седмица ще се върна в кожата си на историк. Но в този момент, и за това, което предстои… — Поклати отново глава. — Не знам как трябва да бъда наричан сега. — Усмихна се. — Мисля, че „старче“ е достатъчно…
Усмивката му сякаш потресе Лъл. Капитанът се обърна към Колтейн.
— Юмрук, този човек чувства, че си няма звание. Избра си „старче“.
— Лош избор — изръмжа Юмрукът. — Старците са мъдри — не са глупци. — Изгледа навъсено Дюйкър. — Между познатите ти тук няма нито един, който би се затруднил да каже кой си и какво си. Ние те познаваме като войник. Това звание обижда ли ви, сър?
Дюйкър присви очи.
— Не. Поне не мисля така.
— Поведете бежанците и ги спасете, войник.
— Слушам, Юмрук.
— Имам нещо за теб, Дюйкър — обади се безименната пехотинка.
— Какво? Тук? — изсумтя Лъл.
Тя му подаде някаква увита дрипа.
— Изчакай, преди да прочетеш написаното тук. Моля те.
Той можа само да кимне и пъхна дрипата под колана си. Погледна тримата пред себе си и съжали, че ги няма Бълт и Лист, но все едно, нагласени сбогувания нямаше да има, нямаше да я има утехата на ролите, в които да се скриеш. Като всичко останало, моментът беше объркан, неловък и непълен.
— Хайде, взимай си крантата — подкани го Лъл. — И стой откъм сляпата страна на Гуглата, приятелю.
— Пожелавам същото и на вас. На всички ви.
Колтейн изсъска и се извърна на север, оголил зъби.
— Няма шанс за това, Дюйкър. Решили сме да изсечем кървава диря… чак до гърлото на оня кучи син.
С Нил и Недер от двете му страни, Дюйкър подкара в челото на бежанския керван, право към племето на хълмовете. Уикските конни съгледвачи и онези, които пазеха някои от фургоните, бяха млади — все момчета и момичета. Гневът им, че ги отпращат далече от клановете, се долавяше като надвиснала буря.
„И въпреки всичко, ако се окаже, че Колтейн е сбъркал, те ще стиснат оръжията си още веднъж… за последен път.“
— Двама конници — каза Нил.
— Добър знак — изпъшка Дюйкър и примижа към двамата керанци, приближаващи в тръс към тях. И двамата бяха стари, мъж и жена, и двамата мършави и сбръчкани, кожата на лицата им беше със същия цвят като еленовите кожи, с които бяха облечени. Криви мечове висяха на левите им хълбоци и желязоковани шлемове покриваха главите им, очите им бяха оградени от грубите плочи на набузниците.
— Ти остани тук, Нил — нареди Дюйкър. — Недер, с мен, ако обичаш. — Смуши коня си и подкара напред.
Срещнаха се малко пред първите фургони и дръпнаха юздите на няколко крачки едни от други.
Дюйкър заговори пръв.
— Тези земи са на керан добрай, признати са с договор. Малазанската империя зачита своите договори. Търсим преминаване…
Жената, с очи към фургоните, го сряза на чист малазански:
— Колко?
— Събраното от всички войници на Седма — каза Дюйкър. — В имперски пари стойността е четиридесет и една хиляди сребърни джаката…
— Едногодишната заплата на цяла малазанска армия — отвърна навъсена жената. — Това не е „събрано“. Войниците ви знаят ли, че сте им откраднали заплатите, за да платите това преминаване?
Дюйкър примигна, след което каза тихо:
— Войниците настояха, почитаеми стареи. Това наистина беше събрано. Доброволно.
Тогава Недер заговори.
— От трите уикски клана плащаме допълнително: накити, готварски принадлежности, кожи, топове плъст, конски подкови, такъми и щавена кожа, и монети, плячкосани по дългия ни път от Хисар, на стойност от близо седемдесет и три хиляди сребърни джаката. Всичко доброволно.