Старицата помълча дълго, после спътникът й каза нещо на родния им език. В отговор тя поклати глава, равнодушните й пъстри очи отново се спряха на историка.
— И срещу това предложение искате преминаване за тези бежанци, за уикските кланове и за Седма.
— Не. Само за бежанците — с тази малка охрана, която виждате тук, стареи.
— Отхвърляме предложението ви.
„Лъл беше прав да се бои от този момент. Проклятие…“
— Прекалено много е — продължи старицата. — Договорът ни с императрицата е изричен.
Объркан, Дюйкър можа само да свие рамене.
— Тогава нека да е част от…
— И останалото да стигне в Ейрън, където ще се скъта без полза, докато Корболо Дом не разбие портите, и накрая да заплатите за привилегията да ви изколи.
— Тогава — каза Недер — с остатъка бихме искали да ви наемем за ескорт.
Сърцето на Дюйкър подскочи в гърдите.
— До градските порти? Много е далече. Ще ви придружим до село Балан, в началото на пътя, известен като Ейрънския път. Все пак остава една част. Срещу нея ще ви продадем храна и каквото лечение може да се окаже нужно и във възможностите на нашите конярки.
— Конярки? — попита Недер, вдигнала вежди.
Старата кимна.
Недер се усмихна.
— Уикците ще се радват да се запознаят с керан добрай.
— Е, влезте тогаз. С хората си.
Двамата обърнаха конете и препуснаха към своите. Дюйкър ги изгледа за миг, след което обърна коня си и се изправи на стремената. Далече на север, над Санимон, беше надвиснал облак прах.
— Недер, можеш ли да изпратиш посланието ми на Колтейн?
— Мога да му пратя знание. Да.
— Направи го. Кажи му: беше прав.
Чувството се надигна бавно, като от тяло, за което всички бяха повярвали, че е изстинало, всъщност труп, усещането се извиси и усили, изпълвайки въздуха и цялото пространство наоколо. Лица с изписано на тях неверие, изтръпналост, която неохотно смъква защитните си прегради. Здрачът настъпи и загърна бежанския стан на брега между две мълчания — едното на земята и на нощното небе със звездите по него като натрошено стъкло, другото — на самите хора. Сред тях се движеха навъсени керанци, чиито дарове и жестове бяха в пълно противоречие с външната им сдържаност. И където и да отидеха, при когото и да се спираха, сякаш носеха, само с докосването си, облекчение.
Седнал под същото това бляскаво нощно небе, сред гъстите треви, Дюйкър се вслушваше във виковете, прорязващи сгъстяващия се мрак, викове, които разкъсваха сърцето му. Радост, прошарена от тъмна, настръхнала болка, безсловесни писъци, неудържим плач. Някой отвън щеше да си помисли, че ужас се е промъкнал в стана, някой външен нямаше да разбере онова избавление, което слухът на историка долавяше, звуци, на които с пареща болка отвръщаше собствената му душа, а тя го караше да примигва към звездите, замъглени и кръжащи високо горе.
Радостта от избавлението все пак беше измъчена и Дюйкър добре разбираше защо, много добре разбираше какво се пресяга от север — стена от неизбежни истини. Някъде там, в мрака, се възправяше стена от човешка плът, облечена в разбита броня, която продължаваше да се опълчва на Корболо Дом, която бе изкупила и продължаваше да изкупува това спасение. Никой не можеше да избяга от това знание.
Тревите до него изшепнаха и той попита:
— Как е Колтейн?
Недер въздъхна.
— Връзката е прекъсната.
Историкът замръзна. След много дълга пауза въздъхна треперливо.
— Свършил е значи.
— Не знаем. Нил продължава да се опитва, но се боя, че в умората ни кръвната връзка е недостатъчна. Не усетихме предсмъртен вик, а почти е сигурно, че щяхме да го усетим, Дюйкър.
— Може да е пленен.
— Може би. Историк, ако Корболо Дом се появи тук утре заранта, керанците ще платят скъпо за това, че ни помогнаха. А и едва ли ще се окажат достатъчни за… за…
— Недер?
Тя отпусна глава.
— Съжалявам, не мога да запуша си ушите — може би се самозаблуждават. Дори да стигнем до Балан, до Ейрънския път, все пак до града ще остават цели три левги.
— Споделям тревогите ти. Но виж наоколо, ами, всички тези жестове на доброта, не виждаш ли? Никой от нас няма защита срещу тях.
— Много рано дойде избавлението, Дюйкър.
— Сигурно. Но проклет да съм, ако можем да направим нещо против това.
Гласове ги накараха да се обърнат. Към тях откъм лагера идваха няколко души. Съскаха яростно, увлечени в някакъв спор, който заглъхна, щом се приближиха.
Дюйкър се надигна бавно, Недер също.