„Три левги ни остават — до съмване ще сме ги взели. Всяка левга, с която ги тласкам до изнемога, забавя онези, които са назад. Но имам ли друг избор?“
— Нил, кажи на уикците — до залез-слънце искам целият този керван да мине през портата. Воините ви да използват всички възможни средства, за да постигнем това, само без убийства и осакатявания. Бежанците може да са забравили ужаса си от вас — припомнете им го.
— Имаме само тридесет бойци — напомни му Недер. — И са млади при това…
— Млади, но яростни. Е, ще им предложим отдушник.
Ейрънският път пооблекчи усилията им, поне в първата си третина, известна с името „Рампата“, тъй като представляваше полегат склон към равнината, на която бе разположен градът. На изток покрай тях се редяха конусообразни хълмове и щеше да е така до около хиляда крачки от северната стена на Ейрън. Хълмовете не бяха с естествен произход: бяха масови гробове, десетки и десетки, заради едно ненужно избиване на градските жители от Т’лан Имасс по времето на Келанвед. Хълмът най-близо до Ейрън беше един от най-големите, побрал под пръстта си телата на властните фамилии и на Святия закрилник и Фалах’дан.
Дюйкър остави на Нил да води и отиде най-отзад, където Недер и трима уикци деряха гърлата си в усилието да накарат най-изтощените и слабите да побързат. Задачата беше съсипваща и трябваше да подминат не едно тяло, рухнало безсилно от умора. Нямаше време за погребения, а и оцелелите нямаха и сила да ги понесат.
От север и леко от изток гъстите облаци прах се приближаваха.
— Не държат пътя — ахна Недер. — Идат през равнината… бавно, много по-бавно…
— Но на картата пътят е по-кратък — каза Дюйкър.
— Хълмовете не са отбелязани, нали?
— Неимперските карти го показват като равнина.
— Корболо би трябвало да има малазански…
— Изглежда, че няма… и това би могло да ни спаси, момиче…
Но сам долови фалша в думите си. Врагът беше твърде близо — едва на една трета левга. Дори и с гробните могили, конните части можеха да покрият разстоянието само за около час.
Откъм авангарда до ушите им стигнаха слаби бойни викове на уикци.
— Видели са Ейрън — каза Недер. — Нил ми го показва през очите си…
— Портите?
Тя се намръщи.
— Затворени са.
Дюйкър изруга и препусна покрай напиращите по пътя окаяници.
— Видели са града! — зарева той. — Още малко! Напред!
От някакво скрито, неочаквано място, в отговор на думите му изригна нов прилив на енергия. Той усети, а след миг видя и с очите си, как през бежанците пробяга вълна, крачките им, макар и съвсем малко, се ускориха, от очакване — и от страх. Историкът се извърна в седлото си.
Облакът беше надвиснал над острите като конуси могили. Доста по-близо, но все още имаха шанс.
— Недер! Има ли войници по стените на Ейрън?
— Да. Задръстени са, човек до човек…
— Портите?
— Затворени са.
— Колко още има дотам?
— Хиляда крачки… хората вече тичат…
„Какво им става, в името на Гуглата?“
Зяпна отново прашния облак.
— Кълна се в копитото на Финир! Недер, взимай уикците — препускайте към Ейрън?
— А ти?
— Гуглата да ме вземе мен, проклета да си! Тръгвай! Децата спаси!
Тя се поколеба за миг, после извърна коня.
— Вие тримата! — изрева той на тримата млади уикци. — С мен!
Подкараха уморените си коне покрай залитащите и напиращи напред бежанци.
Керванът се беше проточил, по-чевръстите дърпаха все по-напред и напред. Старите взеха да изостават около историка, всяка тяхна крачка беше мъка и изтезание. Мнозина просто спираха и сядаха на пътя, за да дочакат неизбежното. Дюйкър им крещеше, заплашваше ги, но полза нямаше. Видя някакво дете, на не повече от годинка и половина, щапукаше изгубено и само сред отчаяната тълпа, протегнало ръчички напред, със сухи очи и ужасно смълчано.
Дюйкър подкара покрай него, наведе се от седлото и го вдигна с една ръка. Ръчичките се впиха в ризницата му.
Вече само последният ред могили отделяше него и края на кервана от преследващата ги армия.
Бягът не се беше забавил и това бе единственото доказателство, че портите поне се бяха отворили, за да пропуснат бежанците. „Освен ако не се пръскат в паническа безнадеждна вълна около стената… но не, това би било измяна, надвишаваща всякакви граници на здравия разум…“
И ето, че вече успя да види Ейрън, само на хиляда крачки напред. Северната порта, оградена от яките кули, гладки на три четвърти от височината си — последната, най-долната четвъртина представляваше кипнала маса от човешки фигури, напиращи, бутащи се напред, газещи едни връз други в паника. Напливът беше неудържим. Като гигантска паст, Ейрън поглъщаше бежанците. Уикците яздеха от двете страни и отчаяно се мъчеха да удържат човешката река, а Дюйкър вече съзираше сред тях войници в униформата на ейрънския гарнизон, излезли да помогнат.