— Аз съм… чичо Котильон…
— Не може да си ми чичо — каза детето.
— О. И защо не?
— Очите ти — различни са — толкова са малки, и са две, които се мъчат да гледат като едно. Мисля, че сигурно са много слаби. Когато се приближи, премина през каменна стена и след това през дърветата, разкъса призрачния свят, все едно че не признаваш правото му да бъде тук.
Котильон се ококори.
— Стена? Дървета? — Озърна се към Апт. — Да не си е изгубило ума?
Демонът му отговори подробно.
Котильон пребледня.
— Дъх на Гуглата! — промърмори накрая и когато отново се обърна към детето, на лицето му се беше изписало страхопочитание. — Имаш ли си име, момче?
— Панек.
— А, имаш си значи. Я ми кажи, какво още — освен името си — помниш от своя… другия свят?
— Помня, че ме наказаха. Казаха ми да стоя близо до тати.
— А той как изглеждаше?
— Не помня. Нито едно от лицата им не помня. Чакахме да видим какво ще направят с нас. Но после нас — децата — ни отведоха настрана. Едни войници забутаха тати, задърпаха го нанякъде. Аз уж трябваше да стоя с него, но отидох с децата. Те ме наказаха — наказаха всички деца, — защото не правим каквото ни казаха.
Котильон присви очи.
— Не мисля, че баща ти е имал голям избор, Панек.
— Но враговете също бяха бащи, нали. И майки, и баби — всички толкова ни се бяха ядосали. Смъкнаха ни дрехите. Сандалките. Взеха ни всичко, толкова бяха сърдити. И после ни наказаха.
— И как го направиха?
— Заковаха ни на кръстове.
Котильон помълча дълго. Когато най-сетне проговори отново, гласът му бе станал някак странно хладен.
— Помниш го това значи.
— Да. И обещавам, че ще правя каквото ми кажат. Отсега нататък. Каквото ми каже мама. Обещавам.
— Панек. Чуй чичо си. Слушай ме внимателно. Ти не си бил наказан затова, че не си правил каквото ти се казва. Слушай… тежко е, знам, но се опитай да го разбереш. Те са те наранили, защото са могли, защото не е имало никой, който да може да ги спре. Баща ти е щял да се опита — сигурен съм. Но също като теб, бил е безпомощен. Сега вече сме тук, с теб — майка ти и чичо Котильон, — тук сме, за да се погрижим никога повече да не бъдеш безпомощен. Разбираш ли?
Панек погледна майка си. Тя изцъка тихо.
— Добре — отвърна момчето.
— Ще се учим един друг, момче.
Панек се намръщи.
— На какво мога да те науча аз?
Котильон изкриви лице.
— Учи ме на онова, което виждаш… тук, в това селение. На твоя призрачен свят, някогашната Твърд на Сянката, старите места, които си стоят…
— Онова, през което минаваш, без да го виждаш.
— Да. Често съм се чудил защо Хрътките никога не тичат направо.
— Хрътки?
— Рано или късно ще се запознаеш с тях, Панек. Мързеливи помияри, до една.
Панек се усмихна и оголи острите си зъби.
— Обичам кучета.
Котильон трепна леко и отвърна:
— Сигурен съм, че и те ще те харесат. — Изправи се и се обърна към Апт. — Права си, това не можеш да го направиш сама. Нека да помислим, двамата с Амманас. — Погледна отново детето. — Сега майка ти има други задачи. Има да плаща дългове. С нея ли ще отидеш, или ще дойдеш с мен?
— Ти къде отиваш, чичо?
— Другите деца са прибрани наблизо. Искаш ли да ми помогнеш да ги настаним!
Панек се поколеба, после отвърна:
— Бих искал да ги видя пак, но не веднага. Ще отида с мама. Трябва да се погрижим за човека, който я помоли да ни спаси — тя ми го обясни. Искам да се срещна с него. Мама казва, че той ме сънува, как ме видя първия път.
— Сигурен съм, че те сънува — промърмори Котильон. — И той като мен се измъчва от безпомощност. Е, добре, до скоро, тогава. — Извърна се отново и се вгледа продължително в окото на Апт. — Когато се възнесох, мадам, беше, за да се спася от кошмарите, които изпитвах заради… — Лицето му се изкриви. — Можеш да си представиш колко съм изненадан от това, че сега съм ти благодарен за тези окови.
Панек се намеси.
— Чичо, а ти имаш ли си деца?
Той трепна и извърна очи.
— Дъщеря. Един вид. — Въздъхна и се усмихна кисело. — Боя се обаче, че се скарахме.
— Трябва да й простиш!
— Проклет келеш!
— Нали каза, че трябва да се учим един друг, чичо.
Котильон го изгледа изумено и поклати глава.
— Уви, тя би трябвало да ми прости.
— Тогава ще трябва да се срещна с нея.
— Какво пък, всичко е възможно.
Апт заговори.
Котильон се намръщи.
— Това, мадам, не го бях очаквал. — Обърна й гръб, загърна се плътно в наметалото си и си тръгна.
След десетина крачки спря и я погледна през рамо.
— Предай поздравите ми на Калам. — След миг сенките го погълнаха.
Панек продължи да гледа след него.