— Кимлок — промърмори той под нос.
— Първият му гост от единадесет години — изсумтя Турка. — Даваш ли си сметка каква чест ти беше оказана, Подпалвачо на мостове?
— Очевидно — отвърна сухо Фидлър — цени своите внучки. Единадесет години, казваш? Значи последният му гост трябва да е бил…
— Върховен юмрук Дужек Едноръкия, от империята Малазан.
— В преговори за мирната капитулация на Каракаранг, Свещения град на култа на Танно. Кимлок твърдеше, че може да унищожи малазанските армии. До крак. Но ето, че капитулира и сега името му е станало легендарно покрай празните закани.
— Той отвори портите на града, защото цени живота над всичко друго — изсумтя Турка. — Прецени вашата империя и разбра, че смъртта на хиляди души не означава нищо за нея. Малазан трябваше да получи каквото иска, а той искаше Каракаранг.
Фидлър отвърна с горчива гримаса.
— И ако това означаваше да хвърлим Т’лан Имасс срещу Свещения град — за да направят онова, което направиха в Ейрън — щяхме да направим точно това. Съмнявам се, че дори чародейството на Кимлок щеше да може да спре Т’лан Имасс.
Застанаха пред портата. Турка я отвори. В тъмните му очи се четеше стара болка.
— Както направи Кимлок. Касапницата при Ейрън разкри безумието на Империята…
— Това, което се случи при въстанието на Ейрън, беше грешка — сопна се Фидлър. — Никой не е издавал заповед на Логрос Т’лан Имасс.
Единственият отговор на Турка беше горчивата усмивка. После той посочи улицата.
— Върви си в мир, Подпалвачо на мостове.
Фидлър си тръгна вбесен.
Моби изцвърча от възторг, хвръкна през стаята и тупна в гърдите на Фидлър след дивашко пърхане на крилца и лапички. Сапьорът изруга, избута маймунката, която се мъчеше да му смачка гърлото със задушаващата си прегръдка, прекрачи прага и затвори вратата.
— Тъкмо почвах да се безпокоя — избоботи Калам от сянката, затулила другия край на стаята.
— Забавих се.
— Неприятности ли?
Фидлър сви рамене, смъкна наметалото си и остана по кожената ризница отдолу.
— Другите къде са?
— В градината — отвърна кисело Калам.
Фидлър отвори пътната си торба и прибра вътре раковината на Танно — тикна я между диплите на резервната долна риза.
Калам му наля чаша разредено вино и допълни и своята.
— Е?
— Мъти се нещо. — Фидлър отпи, преди да продължи. — Стените са оклепани със знаци. Мене ако питаш, не повече от седмица и улиците ще почервенеят.
— Имаме си коне, мулета и провизии. Дотогава трябва да сме стигнали Одан. Извън града ще е по-безопасно.
Фидлър изгледа замислено приятеля си. Тъмното мечешко лице на Калам лъщеше на бледата светлина, струяща от покрития с платно прозорец. На очуканата маса пред убиеца лежаха два ножа, с бруса до тях.
— Може би. А може би не.
— Ръцете по стените ли?
Фидлър изпъшка.
— И ти си ги видял значи.
— Символи за бунт колкото щеш, обяви за места за събиране, съобщения за ритуали на Дрижна — разчитам ги не по-зле всеки тукашен. Това как да е, но тия зловещи отпечатъци на ръце са нещо съвсем друго. — Калам се наведе над масата, взе ножовете и кръстоса разсеяно сините им стоманени остриета. — Като че ли сочат посока. Юг.
— Пан’поцун Одан. — Фидлър кимна. — Сливане.
Убиецът се вцепени и тъмните му очи също се кръстосаха над двата ножа пред него.
— Виж, тоя слух не бях го чувал.
— Така смята Кимлок.
— Кимлок! — Калам изруга. — Той е в града?
— Така разправят. — Фидлър отново отпи от виното. Ако разкажеше на убиеца за днешното си приключение — и за срещата си с Бродника на духа, — това моментално щеше да отпрати Калам към вратата. „А Кимлок — към Портите на Гуглата. Кимлок, семейството му, стражата. Всички.“ Мъжът, който седеше срещу него, нямаше да рискува. „Още един дар за теб, Кимлок… мълчанието ми.“
Откъм задния коридор се чуха стъпки и миг след това се появи Крокъс.
— Ама тука е тъмно като в пещера — оплака се младокът.
— Апсалар къде е? — попита намръщено Фидлър.
— В градината — къде другаде ще е? — сопна му се крадецът дару.
Сапьорът се умълча. Утайката от предишното му безпокойство все още не оставяше мислите му. „Докато не беше пред очите ни, все ставаше някаква неприятност. Докато не я виждахме, все се пазехме откъм гърба.“ Все още му беше трудно да приеме, че момичето вече не е онова, което беше. „Освен това, ако Покровителят на убийците реши да я обсеби отново, първото предупреждение, което ще получим, е някой нож през гръцмуля.“ Разтри схванатия си врат и въздъхна.
Крокъс придърпа един стол до масата, тръшна се на него, посегна да си сипе от виното и изсумтя: