— Богове, но той рухва!
— Лабиринтът на Дрижна, Хеборик. Нашия вихрещ се път на юг.
— Ще ни отведе ли навреме, Фел… Ша’ик? Навреме, за да спрем безумието на Корболо Дом?
Тя не му отговори. Късно беше за отговор.
Щом Дюйкър влезе през портите, две облечени в железни ръкавици ръце сграбчиха юздите и спряха коня му. Една по-малка ръка го стисна за китката и го дръпна отчаяно. Той погледна надолу и видя на лицето на Недер болка, която смрази кръвта му.
— Към кулата! — прошепна му тя умолително. — Побързай!
От стените на Ейрън се надигаше странен ропот — мрачен звук, който изпълни прашния въздух. Дюйкър се смъкна от седлото, сърцето му туптеше в гърдите. Ръката на Недер го задърпа през тълпата на гарнизонната стража и бежанците. Той виждаше протягащите се към него ръце, усещаше лекия им допир — сякаш търсеха в това докосване благослов, или пък му го даваха.
Пред очите му изведнъж зейна сводест вход, водещ към сумрачно стълбище с каменни стъпала, изкачващи се покрай вътрешната стена на кулата. Звуците откъм крепостните стени се извисиха в рев, в безсловесен вик на гняв, на ужас и болка.
На средната площадка Недер го издърпа покрай амбразурите, зад които се бяха свили двама стрелци, и отново го повлече нагоре по изтърканите стъпала. Стрелците изобщо не ги погледнаха.
Когато се озоваха под яркото петно слънчева светлина от капака на покрива, до ушите му стигна отчаян глас:
— Твърде много са… нищо не мога да направя, не мога! Боговете дано ми простят — твърде много са, твърде много…
Излязоха на широката платформа. Трима души стояха до външната стена. Отляво беше Малик Рел — съветникът, когото Дюйкър беше срещнал в Хисар — коприненият му халат се беше издул от горещия вятър. Мъжът до него сигурно беше Върховният юмрук Пормквал — висок и жилав, изгърбен и в одежди, пред които и цар би приличал на просяк; белите му ръце шареха по каменния парапет като птици в клетка. Вдясно от него стоеше мъж с доспехи, с торква на лявото рамо, обозначаваща командирския му ранг. Беше се обгърнал с яките си ръце, като че ли се опитваше да скърши костите си. Стъписването, надигащо се от душата му, сякаш бе готово всеки момент да избухне.
До отвора на шахтата седеше Нил, отпуснат като пребито псе. Младият магьосник извърна побледнялото си състарено лице към Дюйкър. Недер клекна и прегърна брат си толкова силно, сякаш не искаше или не можеше да го пусне.
Войниците по стените закрещяха и ужасяващият им вик преряза въздуха като косата на Гуглата.
Историкът пристъпи напред и застана зад стената до командира. Ръцете му стиснаха напечения от слънцето камък на парапета. Очите му се взряха натам, накъдето гледаха мъжете около него, и Дюйкър затаи дъх. Щом видя какво става на склона на най-близката гробна могила, го прониза паника.
Колтейн.
Над по-малко от четиристотин бойци се развяваха три знамена: на Седмата; белият, изпъкващ на черното поле кучешки скелет на клана на Мармота; черните криле на Враната, обкръжили блесналия на слънчевата светлина бронзов диск. Знаменосците продължаваха да ги държат вдигнати високо, гордо и предизвикателно.
От всички страни ги връхлитаха с чудовищна стръв и ярост ордите на Корболо Дом, неизброима гмеж от пехотинци, без никакъв ред, обзети единствено от жаждата да леят кръв. Личната гвардия на Корболо Дом — и несъмнено самият Юмрук-ренегат — бе заела позиция на билото на предпоследната могила: там беше издигната дървена платформа, за да осигури възможно най-добра гледка към събитията, разиграващи се на съседния хълм.
Разстоянието не беше толкова голямо, че да спести ужаса на гледащите от кулата. Дюйкър видя самия Колтейн сред неколцината сапьори на Минсър и шепата морски пехотинци на Лъл, със смачкания му кръгъл щит и дългия нож в лявата ръка, с късия меч в дясната, с плаща от гарванови пера, лъснал като намазан с катран. Видя командир Бълт, повел отстъпващите редици към билото на хълма. Псета-браничари притичваха и скачаха около уикския ветеран като настървена лична охрана, напук на пороя от стрели, които се сипеха върху тях на вълни. Сред тях изпъкваше едно — грамадно и диво, набучено като таралеж от стрели, но не спиращо да се бие.
Нямаше коне. Нямаше го клана на Невестулката. Воините на Мармота бяха останали само двадесетина на брой, обкръжили шепата старци и старици — съвсем последните останки от изтръгнатото сърце. От клана на Враната последни бяха останали само Колтейн и Бълт.
Войниците на Седма се държаха в плътен кръг около останалите. Мнозина от тях вече не можеха дори да вдигнат оръжие, само стояха на място и враговете ги посичаха. Нямаше пощада: всеки войник, който паднеше от раните си, биваше посичан на място — разбиваха шлемовете им, отсичаха ръцете им, посегнали да ги опазят от ударите на мечовете, трошаха безмилостно черепите им.