Камъкът под ръцете на Дюйкър беше станал лепкав и мазен. Железни остриета сякаш го пронизаха чак до сърцето.
Той залитна назад и протегна почервенелите си пръсти, за да стисне Пормквал…
Гарнизонният командир му препречи пътя и хвана ръката му.
Върховният юмрук се дръпна страхливо назад и изкрещя:
— Нищо не разбирате! Не мога да ги спася! Твърде много са! Твърде много!
— Можеш, копеле! С един излаз можеш да ги избуташ към онази могила — един кордон, проклет да си!
— Не! Ще ни смажат! Не мога!
Командирът до Дюйкър изръмжа тихо:
— Прав сте, историко. Но той не иска. Върховният юмрук не ни пуска да ги спасим…
Дюйкър се помъчи да се отскубне от ръката му, но той го задържа.
— Гуглата ми е свидетел! Опитахме се — всички се опитахме да го…
— Сърцето ми плаче, историко — каза Малик Рел. — Не можахме да го склоним…
— Това е убийство!
— За което Корболо Дом ще плати, и то скъпо.
Дюйкър се отскубна, обърна се и се хвърли отново към стената. Умираха. Там, на една ръка разстояние… на един войник разстояние. Болката сви черния си юмрук в стомаха му. „Не мога да гледам.“
„Но съм длъжен.“
На крака стояха вече по-малко от сто бойци. Сражението се беше превърнало в касапница — единственият бой се вихреше между силите на Корболо Дом, бореха се кой да нанесе смъртните удари и да вдигне кървавия трофей с триумфален крясък. Бойците на Седма падаха и падаха, единственият щит, с който бранеха командирите си, бе собствената им плът и кости. Командирите, които ги бяха превели през цял континент, за да загинат сега тук, в сянката на високите стени на Ейрън.
А по тези стени стояха в плътни редици бойци, техни събратя, десетки хиляди, и гледаха безпомощно това — най-голямото престъпление, извършвано някога от Велик юмрук на Малазан.
Как беше успял Колтейн да стигне чак дотук, оставаше непонятно за Дюйкър. Виждаше края на битка, която се бе проточила несекваща дни наред — битка, осигурила спасяването на бежанците. „Затова толкова бавно се приближаваше прахта.“
Последните от Седма рухнаха пред пороя на враговете. Бълт стоеше с гръб към знаменосеца, с два тълвара в ръцете. Цяла тълпа го обкръжи, забиха десетки пики в тялото на ветерана и го притиснаха като хванат натясно глиган. Дори и сега той се надигна, посече крака на един от мъжете… и той залитна назад с вой на ранен звяр. Но пиките се забиха още по-дълбоко, изтласкаха го назад, приковаха го към земята. Засвяткаха мечове и го посякоха.
Знаменосецът остави позицията си, забил дългия прът в грамадата от тела — и се обърна в отчаяно усилие да стигне до командира си. Едно острие изсвистя, отсече главата му и я отпрати под знамето. Така загина ефрейтор Лист, след като бе преживял толкова много лъжливи смърти при Хисар.
Позицията на Мармотите се стопи под натиска, след няколко мига падна знамето. Бойците на Корболо Дом надигнаха кървави скалпове, заразмахваха ги и от зловещите трофеи запръска червен дъжд.
Обкръжен от последните живи сапьори и морски пехотинци, Колтейн не спираше да се бие. Упорството му продължи само няколко мига, докато воините на Корболо Дом не убиха и последния бранител и не погълнаха под множеството си самия Колтейн в свирепата си ярост.
Едно грамадно, набучено със стрели псе-браничар се спусна към мястото, където беше паднал Колтейн, но миг след това го прониза пика и го надигна високо. Звярът се загърчи и туловището му се смъкна надолу по дръжката, но дори и тогава звярът успя да нанесе последна смърт — разкъса гърлото на войника.
И издъхна.
Знамето на Враната се разлюля, наклони се и падна под вражеската гмеж.
Дюйкър стоеше вкочанен и невярващ.
„Колтейн.“
Зад гърба му се надигна пронизителен вой и той бавно се обърна. Недер продължаваше да държи Нил в прегръдката си като бебе, но беше отметнала глава, вдигнала я беше към небесата, с широко отворени очи.
Над главите им плъзна сянка.
Врани.
„И при Стария Сормо, магьосника, там, на стената на Унта, дойдоха единадесет врани — единадесет — за да вземат душата на великия мъж, защото едно същество не можеше да я побере цялата. Единадесет.“
Небето над Ейрън беше пълно с врани — море от черни криле, сбиращо се от всички страни.
Воят на Недер се усилваше и усилваше, сякаш самата й душа се изтръгваше през гърлото й.
Дюйкър потръпна. „Не е свършило. Още има.“ Обърна се и видя кръста, който вдигаха, и все още живия мъж, прикован на него.