— Няма да го освободят! — изпищя Недер. Някак си се бе озовала до него и се взираше към могилите. Скубеше косата си из корен и по лицето й течеше кръв. Дюйкър стисна китките й — толкова тънки, детски в дланите му, — за да не посегне към очите си.
На платформата стоеше Камъст Релой, с Корболо Дом до него. Избухна магия — яростна, дива вълна, която се понесе нагоре и изтрещя сред ятото приближаващи се врани. Черни телца се заобръщаха и западаха от небето…
— Не! — изпищя Недер и се загърчи в прегръдката на Дюйкър, за да се отскубне и да се хвърли от стената.
Облакът врани се пръсна, престрои се и отново се понесе напред.
Магията на Камъст Релой помете още сто.
— Освободете душата му! От плътта! Пуснете я!
Гарнизонният командир се обърна и извика с леден глас на един от адютантите си:
— Доведи Скуинт, ефрейтор. Веднага!
Адютантът не си направи труда да затича към стълбите — наведе се над бойниците и изрева:
— Скуинт! Бързо тук, проклет да си!
Нова вълна от магия и западаха още птици. Престроиха се мълчаливо.
Ревът от стените на Ейрън беше стихнал. Въздухът се бе затаил.
Недер се бе усмирила в прегръдката на Дюйкър като дете. Той видя до платформата при отвора свилия се на кълбо Нил — или беше изпаднал в несвяст, или беше издъхнал. Беше се подмокрил — жълтата локва се разливаше около него.
По стъпалата зачаткаха ботуши.
Адютантът се обърна към командира.
— Той помагаше на бежанците, сър — не знам дали си има представа какво става там.
Дюйкър погледна прикования на кръста. Все още беше жив — нямаше да го оставят да умре, нямаше да освободят душата му — и Камъст Релой знаеше много добре какво прави, съзнаваше пълния ужас на греха си, но унищожаваше методично съсъдите на тази душа. Крещящите воини напираха от всички страни, гъмжаха по склоновете на могилата като напаст от скакалци.
Някакви неща заудряха тялото на кръста, оставяха по него червени петна. „Късове плът, късове плът, богове, онова, което остана от армията.“ Тази нечувана жестокост го накара да се свие от ужас.
— Убий го, Скуинт! — изръмжа командирът на мъжа, който застана до Дюйкър — нисък, набит и сивокос. Очите му, скрити под гъстата мрежа на бръчките, примижаха към далечната фигура.
— Милост — прошепнаха устните му.
— Е?
— Това са близо петстотин крачки, Блистиг…
— Знам.
— Може да трябва повече от един изстрел, сър.
— Тогава почвай, проклет да си.
Старият войник, в униформа, която сякаш не беше прана и кърпена от десетилетия, свали дългия лък от рамото си, настъпи якото дърво и го огъна на бедрото си. Ръцете му се тресяха, докато намести клупа на кожената тетива в жлеба. След това се изправи и огледа стрелите в колчана, стегнат на бедрото му.
Нова вълна от магия покоси враните.
След дълга пауза Скуинт най-сетне избра стрела.
— Ще опитам в гърдите. Най-голямата цел, сър, и един добър удар ще се оправи с клетата душа.
— Още една дума, Скуинт — прошепна командирът, — и ще ти отрежа езика.
Войникът сложи стрелата на тетивата.
— Отворете ми място тогаз.
Недер се бе отпуснала в ръцете на Дюйкър.
Лъкът беше висок колкото войника. Ръцете на Скуинт, докато изпъваше тетивата, бяха като сплетени конопени въжета, усукани и яки. Тетивата забърса четинестата му брадичка, той издиша бавно и затаи дъх.
А после изведнъж потръпна и се облещи — очите му бяха като две черни парчета мрамор в прошарени с червено гнезда.
Страх се прокрадна в гласа на Блистиг.
— Скуинт…
— Ама това е Колтейн, сър! — ахна мъжът. — Искате да убия Колтейн…
— Скуинт!
Недер вдигна глава и протегна като в молитва окървавените си ръце.
— Освободи го. Моля те.
Старецът я изгледа за миг. По лицето му капеха сълзи. Ръцете му спряха да треперят — самият лък не беше помръднал.
— Дъх на Гуглата! — изсъска отчаяно Дюйкър. „Той плаче. Не може да се прицели. Кучият син не може да се прицели…“
Тетивата звънна. Дългата стрела проряза небето.
— О, богове! — простена Скуинт. — Много високо… много високо!
Стрелата се издигна, профуча през облака врани недокосната и неспряна, започна да се спуска в дъга…
Дюйкър беше готов да се закълне, че точно в този момент Колтейн погледна нагоре, вдигна погледа си, за да приеме този дар — и желязното острие прониза челото му, разтроши костта, потъна дълбоко в мозъка и го уби мигом. Главата му се отметна назад между двете дървени греди и стрелата излезе.
Воините по склоновете на могилата спряха стъписани.
Враните разтърсиха въздуха със зловещия си грак и полетяха надолу към отпусналото се на кръста тяло, изсипаха се над струпалите се по могилата воини. Магията, която ги спираше, бе изтласкана, разбита от неведомата сила — „душата на Колтейн?“, — която се издигна, за да се слее с птиците.