Облакът се спусна над Колтейн и го скри, покри и самия кръст — враните приличаха на рояк мухи, налетели върху парче месо.
А когато се вдигна, когато избухна към небесата, главатаря на клана на Враната вече го нямаше.
Дюйкър се олюля и опря ръце на каменната стена. Недер се смъкна на камъните с лице, скрито под окървавените кичури.
— Аз го убих — простена Скуинт. — Аз убих Колтейн. Кой взе живота на тоя човек? Един прекършен стар войник от армията на Върховния юмрук — той уби Колтейн… О, Беру, смили се над душата ми…
Дюйкър прегърна стареца и го разтърси с все сила. Лъкът издрънча върху дъските на платформата. Историкът усети как мъжът в ръцете му се свлече, все едно че костите му бяха станали на прах, все едно че столетия нахлуваха в това тяло с всеки окаян дъх.
Командир Блистиг го стисна за яката и го вдигна да се изправи.
— Преди да е изтекъл този ден, копеле дърто — изсъска той, — десет хиляди бойци ще изричат името ти. Като молитва, Скуинт, като проклета от Гуглата молитва.
Историкът затвори очи. Беше ден за прегръдка на прекършени хора.
„Мен кой ще ме държи?“
Отвори отново очи и вдигна глава. Устните на Върховния юмрук помръдваха като в безмълвна молба за прошка. Потрес се беше изписал на запотеното му лице. Очите му срещнаха очите на историка — бяха пълни със страх.
На могилата войската на Корболо Дом се беше раздвижила като тръстика под напора на капризния вятър — неспокойно, безсмислено движение. Бяха смаяни. Надигаха се гласове — безсловесни викове, — но бяха твърде рехави, за да нарушат тягостната, усилваща се злокобна тишина.
Враните бяха изчезнали, кръстосаните греди стояха празни, издигаха се над грамадата трупове, покрити с кръв.
Небето отгоре умираше.
Погледът на Дюйкър се върна на Пормквал. Върховният юмрук сякаш се бе присвил в сянката на Малик Рел. Клатеше глава, сякаш искаше с това да отрече деня.
„Трижди го отрече, Върховен юмрук.“
„Колтейн е мъртъв. Всички са мъртви.“
22.
Кротките вълни ближеха покритата със смет тиня под кейовете. Нощни насекоми танцуваха над самата повърхност, а брегът гъмжеше от трескавото хвърляне на хайвер на дребните змиорки. В многохилядни рояци, черни и лъскави, тварите се гърчеха под танца на насекомите. Тихият им пробив чак до пристанищния бряг беше останал от столетия почти незабелязан от хорски очи — милост, подарена единствено поради това, че видът им не ставаше за ядене.
Някъде по-навътре в тъмното се чу плисък на изсипала се отвисоко вода. Вълните, стигнали до брега от това раздвижване, бяха по-големи, по-живи — единственият знак, че е дошъл странник и е смутил тихата гледка.
Калам се дотътри до брега и се смъкна върху гъмжащата от тварите тиня. Топлата кръв продължаваше да се цеди между пръстите на дясната му ръка, притиснала раната от ножа. Беше без риза, плетената ризница беше някъде на дъното на залива, останал беше само по кожените гащи и мокасините.
Докато се измъкваше от ризницата под водата, трябваше да свали и колана и ремъците за ножовете. В отчаяното си усилие да излезе на повърхността и да напълни дробовете си с въздух беше изтървал всичко.
И беше останал без никакво оръжие.
Някъде навътре в залива един кораб се разпадаше и ужасният шум от крушението се носеше над водата. Калам отбеляза това, но само за миг. Други неща се въртяха в ума му.
Леките ухапвания по кожата му подсказаха, че змиорките негодуват от натрапническата му поява, и той изпълзя още няколко крачки по тинестия бряг. Глинени чирепи се забиваха в ръцете му, докато се катереше към първия ред на каменния вълнолом. Седна и зяпна обраслата с мъхести водорасли стена. После затвори очи и започна да се съсредоточава.
Кървенето от хълбока му намаля до тънка струйка, после спря.
След няколко минути той вече махаше от кожата си полепилите се като пиявици малки змиорки и ги хвърляше в тъмното, откъдето до ушите му достигаше щъкането на пристанищните плъхове. Тварите се приближаваха от всички страни, а беше чувал достатъчно истории, за да знае, че не е в безопасност от безстрашните им орди.
Повече не можеше да чака. Надигна се приведен и изгледа купчините, издигащи се зад стената на вълнолома. Ако имаше прилив, грамадните бронзови халки, завинтени на три четвърти от височината на гредите, щяха да са на ръка разстояние. Черен катран покриваше каменните и дървени грамади, освен по местата, където се бяха отърквали хълбоците на кораби, тласкани от водата и оставили драскотини.