В бруталната сила, която този път приложи убиецът, нямаше никаква потайност. Макар самият катинар да се опъна на извиващите го ръце, халките, които го държаха, поддадоха. Тялото му, притиснало се до вратата, приглуши звука.
Катинарът и халките паднаха в ръцете му. Калам ги прибра и леко открехна вратата, колкото да може да се шмугне в тъмното вътре.
Бързо опипване из просторното помещение — и се озова пред голям сандък със сечива. Избра си клещи, брадвичка, торба с гвоздейчета и един доста позахабен работен нож, с тъп връх и нащърбено острие. Намери и една ковашка кожена работна риза и я навлече. В задната стая намери друга врата, отваряща се към уличката зад склада.
Скръбният дом беше на около шест преки оттук. „Но Салк Елан знае и те ще ме чакат. Би трябвало да съм идиот, за да тръгна право натам — а те и това знаят.“
Напъха разните сечива по джобовете на кожената риза, отключи вратата, открехна я съвсем леко и надникна навън. След като не забеляза никакво движение, я отвори още на една педя и огледа първо най-близките покриви, а после — и небето.
Никой; а облаците бяха като плътно наметало. Бледа светлина струеше от няколко прозореца, но от нея мракът само ставаше по-гъст. Някъде излая псе.
Той тръгна на пръсти по отрупаната с боклуци уличка.
Близо до края на уличката имаше ниша — мракът в нея беше непроницаем. Погледът на Калам се прикова в нея. Той стисна ножа и брадвичката и се понесе право натам.
Мракът изсипа магията си над него, щом се гмурна в нишата, толкова внезапно и неочаквано, че двамата, спотаили се вътре, не успяха дори да извадят оръжията си. Нащърбеният нож разпра гърлото на единия. Брадвичката строши няколко ребра. Калам пусна оръжието, лявата му ръка удари мъжа през устата и натресе главата му в стената. Другият Нокът — оказа се жена — се смъкна на земята с влажно хъхрене.
След миг Калам вече претърсваше труповете: прибра звездите за мятане, метателните ножове, два къси ножа с широки остриета, една гарота и най-ценната плячка от всичко — малък черен арбалет, зареден и смъртно опасен, макар и само от близко разстояние. Към него имаше и осем стрели, остриетата им бяха намазани с отровата, наречена „бял паралт“.
Взе и тънкото черно наметало от мъжкия труп и издърпа над главата си дълбоката качулка с метална мрежа над ушите. Самата качулка също беше на дупки, за да улесни периферното зрение.
Магията вече изтляваше — знак, че поне една от жертвите му беше маг. „Адски мудно — Топър доста ги е разглезил.“
Подаде се от нишата и подуши въздуха. Връзката на Ръката беше прекъсната — вече знаеха, че се е появила беда, и сигурно бавно, много предпазливо, се приближаваха.
Калам се усмихна. „Искахте бягаща жертва. Съжалявам, че ви разочаровах.“
И тръгна в нощта — излязъл на лов Нокът.
Водачът на Ръката килна глава и пристъпи на открито. След миг две други фигури излязоха от уличката и приближиха до него.
— Пролята е кръв — промърмори водачът. — Топър ще…
Тихото изщракване зад гърба му го накара да се обърне.
— Аха, сега ще разберем подробностите — каза мъжът, загледан в загърнатата в черно наметало фигура на приближаващия се.
— Убиецът е дошъл — изръмжа новодошлият.
— Ей сега ще съобщя на Топър…
— Добре. Време е да разбере.
— Какво… — почна водачът.
Двамата му спътници рухнаха върху камъните, а един грамаден юмрук се натресе в лицето му. Изпукаха кости и хрущял и водачът също се строполи.
Калам се наведе и прошепна в ухото на мъртвия:
— Знам, че можеш да ме чуеш, Топър. Две Ръце останаха. Бягай и се крий — все едно, ще те намеря.
Изправи се и прибра оръжията си.
Трупът в краката му изхъхри, после се разсмя и от устата на мъртвеца излезе призрачен глас:
— Добре си дошъл, Калам. Две ръце, викаш? Няма ги вече, приятелю…
— Уплашен си, а?
— Салк Елан, изглежда, те е пуснал твърде лесно. Боя се, че аз няма да съм толкова добър…
— Знам къде си, Топър. И идвам.
Последва дълга тишина, след което трупът проговори още веднъж, за сетен път:
— Чакам те, приятелю.
През тази нощ Имперският Лабиринт се беше нашарил с дупки като сирене — Ръка след Ръка на Нокътя нахлуваха през тях в града. Един такъв портал се разтвори точно на пътя на някакъв самотен мъж — и появата на петте фигури бе последвана от ахкане и плиснала се кръв и от шумовете, съпровождащи бързата смърт. Никой от тях не бе успял да направи повече от една стъпка по хлъзгавата каменна настилка на Малаз, преди телата им да започнат да изстиват в кротката нощ.
Писъци заотекваха по улици и улички — пищяха гражданите, заплащащи с живота си глупостта да дръзнат да излязат навън. Нокътят повече не рискуваше.