— Глупаво е да си мислим — промърмори Апсалар, — че ние ще сме единствените, които ще се възползват от този свят.
— Виждал съм и по-големи — изсумтя Крокъс.
На лицето на Фидлър пробяга вяла усмивка.
— Да, знам, че си виждал.
Драконите вече почти се губеха от поглед — изведнъж се гмурнаха надолу като един, промушиха се между плочките и изчезнаха.
Дълго никой не проговори. Накрая бащата на Апсалар се окашля и рече:
— Струва ми се, че това ни подсказва нещо.
Сапьорът кимна.
— М-да.
„Пропадаш тогава, когато стигнеш там, където отиваш — макар и да не си го планирал точно.“ Сети се за Маппо и Икариум. Треллът нямаше причина, нито намерение да върви с тях чак до град Малаз. Маппо, в края на краищата, трябваше да изцери приятеля си, да го върне в съзнание. За да го направи, трябваше да си намери някое безопасно място. Колкото до Искарал Пъст… „Сигурно в този момент си е там, в подножието на скалите, и вика на бок’аралите си да му пуснат въже…“
— Добре — каза той и се надигна. — Изглежда, трябва просто да продължим да вървим… докато не се появи подходящият момент и място.
— Маппо и Икариум не са се изгубили, нито са загинали — заяви с явно облекчение Крокъс, когато закрачиха отново.
— Нито пък Върховният жрец — добави Апсалар.
— Е — промърмори даруджистанецът, — два късмета наведнъж няма.
Фидлър помисли за трите дракона — къде се бяха дянали, какви ли задачи ги чакаха — но набързо изхвърли мисълта за тях от ума си. Появата им, изчезването им, а между едното и другото — тяхното пълно безразличие към четиримата смъртни, бе едно трезво напомняне, че светът е много по-голям от онова, което очертаваше собственият им живот, собствените им желания и цели. Привидно стремглавото им гмуркане в това пътешествие се бе оказало в действителност само няколко жалки стъпки, толкова важни, колкото щъкането на някоя мравка.
„Световете продължават своя живот, извън нас, безкрайни, разгръщащи се сказания.“
Видя с вътрешния си взор как се простират хоризонтите във всички посоки и докато те растяха и се отдалечаваха главоломно, самият той ставаше все по-дребен и нищожен.
„Всички сме самотни души. Струва си човек да изпита тази нищожност, иначе заблудата, че държиш света в ръцете си, че си негов господар, е смазваща. А ние, изглежда, сме вид, твърде склонен да се поддава на тази заблуда. Непрекъснато.“
Воините на Корболо Дом празнуваха своя триумф в часовете на мрака. Звуците на пиршеството се носеха в нощта и придаваха на въздуха хладнина, нямаща нищо общо с физическата реалност на душния мрак.
В града, точно срещу северната порта, имаше един широк площад, който обикновено се използваше за стоянка на отбиващите се кервани. Сега беше пълен с бежанци. Задачата с настаняването им щеше да почака, докато се удовлетворят по-спешните нужди — храна, вода и медицински грижи.
Командир Блистиг беше възложил тези грижи на гарнизона си и войниците му се трудеха неуморно, отвръщайки по този начин на собствената си нужда да реагират на вражеския триумф извън стените. Колтейн, уикците и Седма бяха дали живота си за хората, за които сега се грижеше стражата. Грижата за препатилите какво ли не бежанци бързо се превърна в жест, ангажирал изцяло бойците.
Но и други напрежения бяха натежали във въздуха.
„Последното жертвоприношение беше ненужно. Можехме да ги спасим, ако не ни командваше тоя страхливец.“ Два вида чест се бяха сблъскали в неизбежен конфликт — дългът да спасиш живота на своите съюзници и дисциплината пред командната структура на Малазан — и от този сблъсък сега десет хиляди опитни войници се чувстваха прекършени.
Дюйкър обикаляше безцелно между бежанците. От време на време в помътения му взор изплуваха фигури и лица, мърморещи нещо безсмислено: казваха неща, за която вярваха — надяваха се, — че могат да ги утешат. Уикските младежи бяха прибрали Нил и Недер и ги пазеха със свирепост, на която никой не смееше да се опълчи. Безброй бежанци бяха измъкнати току от Портите на Гуглата и сега всеки от тях бе източник на непокорно предизвикателство — то се четеше в блесналите им очи и зъбатите им усмивки.
Дюйкър бе намерил собственото си забвение някъде дълбоко в себе си и нямаше никакво желание да напусне този затъпяващ сетивата уют. Докато се криеше там, болката можеше само да го гложди по краищата, а тези краища ставаха сякаш все по-отдалечени.
Понякога все пак до ума му стигаха думи, разни офицери и войници му съобщаваха подробности, за които явно смятаха, че би трябвало да знае. Предпазливостта, с която му ги съобщаваха, не беше нужна, тъй като знанието попиваше у него, оголено от каквото и да било чувство. Дюйкър беше станал неуязвим.