Ала грешеше.
Сякаш след цяла вечност, през която безкрайният писък на изтерзаната му плът бе изцедил всичко от него, се появи хладна, спокойна яснота, и мислите, вяли и зареяни без посока, се надигнаха в гаснещия му ум.
„Призракът на джага… защо си мисля за него сега? За онази вечност, изпълнена със скръб? Какво е за мен той? Какво е вече който и да е или каквото и да е за мен? Най-сетне чакам Портата на Гуглата — времето за спомени, за съжаления и за разбиране свърши. Трябва вече да го разбереш, старче. Твоята безименна пехотинка те чака, а и Бълт, и ефрейтор Лист, и Лъл, и Сълмър, и Минсър. Калам и Хеборик също, сигурно. Вече оставяш едно място, населено с непознати, и отиваш в място, пълно с приятели.“
„Така поне твърдят жреците на Гуглата.“
„Това е последният дар. Приключих с този свят, защото съм сам в него. Сам.“
Призрачно лице с щръкнали бивни изпъкна пред вътрешния му взор и макар никога да не го беше виждал, той знаеше, че джагът го е намерил. Дълбоко състрадание бе изпълнило нечовешките очи на съществото, състрадание, което Дюйкър не можеше да разбере.
„Защо скърбиш, джаг? Та аз няма да обитавам вечността като теб. Няма да се върна тук, нито ще изстрадвам отново смъртното страдание, нито страданието на живия. Гуглата скоро ще ме благослови, джаг — няма нужда да скърбиш…“
Тези мисли отекнаха само за миг, а после раздраното лице на джага се стопи и тъмнината обгърна историка, притисна го и го погълна.
А с нея секна и будността.
23.
Калам се хвърли в сенките при основата на някаква ниска олющена стена и придърпа още топлия труп върху себе си. Сниши глава съвсем до земята и замря, затаил дъх.
След няколко мига по каменните плочи на улицата се чуха тихи стъпки и нечий глас изсъска да спрат.
— Гонили са го — прошепна друг от преследвачите му. — И ги е срещнал в засада — тук. Богове! Що за човек е той?
Заговори трети Нокът — този път гласът бе женски.
— Не може да е отишъл далече…
— Разбира се, че е наблизо — сопна се водачът им, който бе заповядал да спрат. — Все пак няма крила, нали? Нито е безсмъртен, нито е защитен от магията на оръжията ни — повече приказки не искам, чухте ли ме? Хайде пръснете се — ти натам, а ти — натам. — Хладният дъх на магия прониза въздуха. — Аз ще остана в средата — добави водачът им.
„Да бе. И невидим при това. Което значи, че ще си първият, кучи сине.“
Калам чу стъпките на двамата. Знаеше как ще вървят: двамата по фланговете щяха да тръгнат напред, водачът им — скрит от заклинанието — леко назад, с очи, шарещи между двамата, оглеждащи уличките, покривите, с по един арбалет във всяка ръка. Изчака още миг, след което бавно и много тихо се измъкна изпод трупа.
Застъпва съвсем безшумно с босите си крака и излезе на улицата. За човек, който знае какво да търси, появата на тъмното петно на двайсет крачки напред беше едва доловимо. Заклинанието не беше лесно за поддържане, а отзад неизбежно отслабваше и Калам успя смътно да различи очертанията на фигурата.
Запромъква се напред като готов да нападне леопард. Единият му лакът се натресе в основата на черепа на водача и го уби моментално. Успя да хване единия от арбалетите, преди да издрънчи върху камъните, но другият му се измъкна, изтрещя и се запързаля по влажните плочи. Убиецът изруга наум и продължи атаката си, като зави вдясно, на двайсет крачки зад фланговия от същата страна.
Скочи и залегна по очи, щом чу приглушеното изщракване на арбалета. Усети как стрелата раздра наметалото му. След това се претърколи в близката уличка, в някакво сметище. Побягнаха плъхове, той също побягна към по-дълбоките сенки навътре.
Вляво видя някаква ниша, вмъкна се в нея и смъкна и своя арбалет. И зачака с двете оръжия в ръце.
Жената се появи точно пред него, няма и на шест крачки разстояние.
В мига, в който Калам стреля, тя залегна и се превъртя — и той разбра, че не е улучил. Нейната кама обаче намери целта си. Острието, което блесна от ръката й, се заби с тъп звук под дясната му ключица. Второто метнато оръжие — желязна звезда — затрептя в дървената врата до лицето му.
Той натисна спусъка на втория арбалет. Стрелата улучи жената ниско в корема и тя издъхна от бързодействащия бял паралт още докато тялото й падаше.