Калам все още беше жив — оръжието, забило се в гърдите му, сигурно бе чисто. Той клекна долу, остави двата арбалета на земята и изтръгна ножа.
Другите си оръжия вече беше използвал, оставаха му клещите и торбата с пирони.
Последният преследвач беше близо, изчакваше Калам да се появи — и знаеше съвсем точно къде се е скрил. Тялото, лежащо отпред, го показваше съвсем ясно.
„А сега какво?“
Дясната половина на ризата му беше мокра и лепкава и той усещаше как топлата кръв се стича по тялото му. Беше третата му сравнително малка рана за тази нощ — една метателна звезда го беше улучила в гърба по време на предпоследната схватка. Такива оръжия никога не се мажеха с отрова — твърде рисковано беше за хвърлящия, дори да е с ръкавици. Дебелата ковашка риза беше поела по-голямата част от удара, а звездата беше смъкнал, като отърка гръб в стената.
Душевната му дисциплина в забавянето на изтичането на кръв от рани беше на път да рухне. Отслабваше, и то бързо.
Калам се огледа. Долнището на дървената тераса беше точно над него, двете боядисани железа, на които се държеше, бяха на седем стъпки над земята. С един скок можеше да се покатери горе, но щеше да е доста шумно, а и щеше да е безпомощен, докато се прехвърля.
Измъкна клещите, стисна окървавения нож между зъбите си, бавно се изправи и посегна нагоре. Челюстите на клещите стиснаха конзолата.
„Дали проклетото нещо ще издържи тежестта ми?“
Стиснал здраво дръжките, напрегна мишци и започна да се издърпва нагоре, сантиметър по сантиметър. Конзолата дори не изскърца — сигурно продължаваше дълбоко навътре в каменната стена. Той продължи да се издърпва нагоре.
Предизвикателството бе в това да запази пълна тишина, тъй като и най-малкият шум щеше да привлече вниманието на дебнещия го. Разтреперан, Калам започна да вдига краката си нагоре, малко по малко. Сви единия още по-нависоко, изви го със стъпалото напред, през триъгълния отвор над конзолата.
Сега можеше да отпусне ръце и рамене. Увисна на конзолата.
Ноктите обичаха играта на изчакване. Надпреварваха се в надиграването с търпение. Преследвачът му явно беше решил, че сегашното е точно такава игра, и смяташе да я спечели.
„Е, добре, но не играя по твоите правила.“
Вдигна клещите и опипа с тях терасата. В това беше най-големият риск, тъй като нямаше никаква представа какво може да има на нея. Заопипва с клещите, докъдето можеше да стигне ръката му, след това и пода.
Ножът все така бе стиснат между зъбите му и той усещаше в устата си вкуса на собствената си кръв. Хвана се за ръба на терасата, бавно издърпа тежестта си от скобата и се надигна. Преметна единия си крак горе и след миг вече се беше присвил на терасата.
Огледа се. Глинени грънци с най-различни билки, фурна за печене на хляб върху тухлена основа в единия край — лъхаше горещина в плувналото му в студена пот лице.
Имаше само една врата — единствения изход от терасата.
А после погледът му срещна очите на едно дребно куче, присвило се от другата страна, срещу фурната. С черна козина, мускулесто и с муцуна и уши като на лисица, то дъвчеше останките на един плъх и докато дъвчеше, следеше всяко движение на Калам със зорките си черни очи.
Калам много тихо въздъхна. „Поредният повод за съмнителна слава на град Малаз: малазкият плъхояд, гледан заради безумното си безстрашие.“ Човек не можеше да предскаже какво ще направи проклетото псе, след като реши, че е привършило с яденето. Можеше да ти оближе ръката. Можеше да ти отхапе носа.
Изгледа го как подуши разкъсаното месо между лапите си, после го нагълта и задъвка, без да изпуска Калам от очи. Накрая нагълта и опашката на плъха, задави се за миг и изкашля хрипливо — след която успя да я глътне наведнъж.
Плъхоядът облиза лапите си, клекна, облиза муцуната си и накрая се озъби срещу плувналия в кръв убиец.
Лаят избухна в нощта толкова свиреп, че плъхоядът чак се разтърси.
Калам се хвърли към перилото. Видя под себе си долу в уличката мълниеносно движение и се хвърли право към него, с ножа в лявата ръка.
Още докато падаше, разбра, че с него е свършено. Самотният му преследвач си беше намерил подкрепление — още цяла една Ръка.
Заклинанието изригна нагоре и го удари като огромен юмрук. Ножът излетя от изтръпналите му пръсти. Тялото му се изви и отхвърча настрана, променило траекторията си от атаката на мага, и се натресе в каменната настилка.
Безумният лай отгоре не спираше.
Онзи, върху когото Калам искаше да скочи, се хвърли напред и двата ножа блеснаха в ръцете му. Калам изпъна крака и изрита, но мъжът ловко се извъртя. Двете остриета забърсаха ребрата на Калам, а челото на нападателя се натресе в носа му и пред очите му засвяткаха звезди.