— Дългът — изсъска той.
— Аз съм човек на честта — изпъшка шпионинът. — Плащам си дълговете! Плащам и твоя!
Калам се ухили.
— Ръката, която току-що хвана камата на колана ти, по-добре да си остане там, Мебра. Виждам всичко, което се каниш да направиш. Тук, в очите ти. Сега погледни в моите. Какво виждаш?
Дъхът на Мебра се учести. Пот закапа от челото му.
— Милост.
Калам повдигна вежди.
— Грешиш фатално…
— Не, не! Аз помолих за милост, Калам! В очите ти виждам само смърт! Моята смърт! Ще изплатя дълга си, приятелю. Знам много — всичко, което трябва да знае Юмрукът! Мога да поднеса Ерлитан в ръцете му…
— Не се съмнявам — каза Калам, отпусна гърлото му и отстъпи. Мебра се свлече по стената и се сви на пода. — Но Юмрука го остави на собствената му съдба.
Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха лукаво.
— Ти си осъден. Не искаш да се върнеш в прегръдката на Малазан. Отново си наш, от Седемте града, Калам, Седемте да те благословят дано!
— Трябват ми знаците, Мебра. Да мина безопасно през Одан.
— Та ти ги знаеш…
— Символите са се наплодили. Знам старите, а с тях първото племе, което ме намери, ще ме убие.
— Ще минеш здрав и читав само с един символ, Калам. През цялата шир на Седемте града, кълна ти се.
Убиецът отстъпи назад.
— Какъв е той?
— Ти си чедо на Дрижна, воин на Апокалипсиса. Направи жеста на Вихъра — помниш ли го?
Калам кимна колебливо.
— Все пак видях много повече. Много нови символи. За тях какво ще ми кажеш?
— Сред облака от скакалци има само един — отвърна Мебра. — Как можехме иначе да държим слепи Червените мечове? Моля те, Калам, трябва да си вървиш. Дългът ти е изплатен…
— Ако си ме измамил, Адефон Бен Делат ще го разбере. Кажи ми, можеш ли да се спасиш от Бързия Бен, ако разтвори Лабиринтите си?
Онемял и с пребледняло като лунната светлина лице, Мебра поклати глава.
— Значи Вихърът?
— Да. Кълна се в Седемте.
— Стой на място — заповяда Калам, пристъпи напред, наведе се и взе предмета, изпуснат преди малко от Мебра. Усети как шпионинът затаи дъх и се усмихна.
— Може би ще взема това с мен, като залог.
— Моля те, Калам…
— Млъкни. — Държеше увита в муселин книга. Смъкна мръсната дрипа. — В името на дъха на Гуглата! — прошепна Калам. — От складовете на Върховния юмрук в Ейрън… в ръцете на един шпионин ерлий. — Погледа Мебра в очите. — Знае ли Пормквал за кражбата на това, което ще отприщи Апокалипсиса?
Дребният мъж се ухили и острите му, покрити със сребро зъби лъснаха в тъмното.
— На тоя глупак можеш да му измъкнеш копринената възглавница изпод главата и пак няма да разбере. Виж, Калам, ако вземеш това като залог, всеки воин на Апокалипсиса ще те подгони. Святата книга на Дрижна е освободена и трябва да се върне в Рараку, където Пророчицата…
— Ще вдигне Вихъра — довърши Калам. Древният том тежеше в ръцете му като гранит. Подвързията му от кожа на бедерин беше оцапана и олющена, страниците от овча кожа между дебелите корици миришеха на лой и мастило от кръв. А по тези страници бяха изписани… безумни слова. А в Свещената пустиня чакаше Ша’ик, Пророчицата, обещаната водачка на бунта… — Ще ми кажеш последната тайна, Мебра, онази, която носачът на тази книга трябва да знае.
Очите на шпионина се разшириха тревожно.
— Това не може да е твоят залог, Калам! Мен вземи вместо книгата, моля те!
— Аз ще я занеса в Свещената пустиня Рараку — заяви Калам. — Лично ще я връча в ръцете на Ша’ик и това ще плати преминаването ми, Мебра. И ако забележа каквато и да било измяна, ако видя само един войник на Апокалипсиса по дирите ми, Книгата е унищожена. Разбра ли ме?
Мебра примига и кимна вдървено.
— Трябва да яздиш жребец с цвета на пясъка, кръвта ви да е слята. Трябва да носиш червена телаба. Всяка нощ трябва да заставаш с лице по пътя си, на колене, и да развиеш Книгата, и да призовеш Дрижна — това и нищо повече, нито дума повече, защото богинята на Вихъра ще чуе и всички следи от пътя ти ще се заличат. Трябва да изчакаш един час в мълчание, а после — отново да увиеш книгата. Никога не трябва да я излагаш на слънчева светлина, защото часът на пробуждането на Книгата е даден на Ша’ик. Сега ще ти повторя тези указания…
— Няма нужда — изръмжа Калам.
— Ти наистина ли си осъден?
— Това, което направих, не е ли достатъчно доказателство?