— Е, да.
— Някакви проблеми?
— Нищо особено.
— Радвам се, че за някой от нас поне е минало лесно. — Калам се надигна. — Къде сме?
И проговори нов глас, съскащ и кисел:
— Ха, къде! В Селението на Сянка, къде… Моето селение!
Фидлър изпъшка и вдигна очи.
— Пак ли Сенкотрон бе? Келанвед по-скоро! Не можеш ни излъга, разбра ли? Може да се криеш колкото си щеш в шантавите си сенки, но все пак си скапаният ни император!
— Леле, разкриха ме и тръпна от страх! — Безтелесната фигура се изкиска и се отдръпна. — Ами ти бе, ти не си ли войник на Малазанската империя? Клетва не си ли полагал? Не си ли се заклел да бъдеш верен… на мен?
— На Империята искаш да кажеш!
— Е, защо да се дърлим сега за такива дреболии? Истината е, че апторианът ви донесе… при мен, при мен, при мен!
Изведнъж нещо зацъка, забръмча и накара бога рязко да се обърне към застаналия зад него демон. Когато странните звуци от устата на Апт спряха, Сенкотрон отново се обърна към тях.
— Умна кучка! Но ние си го знаехме, нали? Тя и онова гадно детенце на врата й, уф! Ефрейтор Калам от Подпалвачите на мостове, май сте си намерили жена по мярка — охо, я й виж очите само! Какъв плам! Впечатлен съм, изключително. И вече ви се ще да си отдъхнете, нали? Хм. Искам да възнаградя всички ви! — Разпери широко ръце, сякаш да ги благослови. — Верни поданици сте ми, признавам!
— Никаква награда не искам, баща ми също — хладно каза Апсалар. — Бихме искали само да, хм, се прекъснат връзките ни — с теб, с Котильон, с всички асценденти. Да напуснем този Лабиринт, Амманас, и да се върнем на канския бряг…
— И аз с тях, ако може — обади се Крокъс.
— О, чудесно! — изгука богът. — Каква съчетаемост и елегантност, каква завършеност на циклите! На канския бряг, естествено! На същия път, на който се срещнахме за първи път, о, да. Ами ходете си! Отпращам ви с възможно най-нежния си жест. — Вдигна ръка и погали въздуха с дългите си призрачни пръсти.
Над тримата се спуснаха сенки и когато се разсеяха, Апсалар, баща й и Крокъс ги нямаше.
Богът се изкиска пак.
— Котильон ще е много доволен, и с право. Е, а ти какво искаш, войниче? Малцина се радват на великодушието ми — голяма рядкост е! Побързай, преди да ми е омръзнала цялата тая веселба.
— Ефрейтор? — обади се Фидлър, присвил се до убиеца. — Не си падам много по божествените предложения, ако ме разбираш…
— Добре де, не сме ги чули все пак, нали? Келан… Сенкотрон, не бих имал нищо против малко отдих, ако това ти се върти в ума. — Обърна се и срещна погледа на Майнала. Тя кимна. — Някое по-кротко място…
— Кротко? По-кротко не може и да има! Апт ще е неотлъчно до вас, винаги нащрек! И уют, о, да, много уют…
— Уф! — изпухтя Фидлър. — Звучи ми скучно като смъртта. Бройте ме извън играта.
Богът като че ли килна глава.
— Всъщност на теб, сапьорче, нищо не ти дължа. Само Апт говори от твое име. Уви, тя се е докопала до някакъв… лост. И, о, да, ти все пак беше достатъчно верен войник. Искаш да се върнеш при Мостоваците ли?
— Не.
Калам го погледна изненадано и видя, че му се е намръщил.
— На път за Твърдината на Мок — обясни сапьорът — подслушахме една група стражи при смяната на поста — изглежда, в пристанището на Малаз е останала една част новобранци, на път да се присъедини към Тавори. — Изгледа твърдо Калам. — Съжалявам, ефрейтор, но мисля да се включа в потушаването на бунта в родината ти. Така че… пак съм войник.
Калам му подаде окървавената си ръка.
— Само гледай да оцелееш.
Сапьорът кимна.
Сенкотрон въздъхна.
— Е, нищо чудно, че с такива войници завладяхме половината свят… не, Фидлър, не се подигравам. Този път не се подигравам. Въпреки че Ласийн не заслужава такива като теб. Все едно, когато тези мъгли се разсеят, ще се озовеш в уличката зад кръчмата на Смайли.
— Ще е чудесно, Келанвед. Благодаря.
След миг сапьорът изчезна.
Убиецът извърна уморените си очи към Сенкотрон.
— Надявам се, че разбираш. Няма да се опитвам повече да убия Ласийн. Моят лов свърши. Всъщност изкушен съм да предупредя и теб, и Котильон да я оставите на мира — оставете Империята на императрицата. Получихте си своето…
— Изкушен си да ни предупредиш, а? — Богът пристъпи към него. — Помисли си, Калам, да не съжалиш. — Загърнатият в сянка силует отново се отдръпна. — Правим, каквото ние пожелаем. Никога не го забравяй, смъртни.
Майнала пристъпи до Калам, сложи треперещата си ръка на здравото му рамо и прошепна:
— Даровете на боговете ме изнервят. Особено на този.