Калам кимна — беше съгласен.
— Охо — каза Сенкотрон. — Моля ви, не така. Предложението ми си остава в сила. Убежище, истинска възможност да отдъхнете. Мъж и жена, хо-хо! Не — маменце и татенце! И най-хубавото: няма нужда да чакате за свои деца — Апт вече ви е намерила!
Мъглите, които ги бяха обкръжили, изведнъж се разнесоха и те видяха зад Апт и ездача й стан, проснал се по склона на нисък хълм. Между палатките щъкаха малки фигурки. От безбройните огнища се издигаше дим.
— Сами пожелахте да оживеят — изсъска им Сенкотрон. — Или така поне твърди Апт. На ви ги. Дечицата ви чакат, Калам Мекхар и Майнала Елтреб — цели хиляда и триста дечица!
24.
Тунелът на Вихъра се отвори сред взрив от прах към равнината. Повехнала, странно почерняла трева се просна пред Ша’ик и тя дръпна юздите на коня си. Онова, което отначало бе помислила за каменни купчини, проснали се във всички посоки, се оказаха трупове, гниещи под жаркото слънце. Бяха излезли на бойно поле, на едно от последните места на сблъсъците между Корболо Дом и Колтейн.
Тревата беше почерняла от засъхнала кръв. Летяха пеперуди, мухи бръмчаха над подпухналите трупове. Вонята беше ужасна.
— Изтерзани души — промълви Хеборик.
Тя го изгледа, после махна на Леоман и каза:
— Вземи отряд съгледвачи. Виж какво има напред.
— Смърт има напред — промълви Хеборик и потръпна — въпреки горещината.
— Ние вече сме сред нея — изсумтя Леоман.
— Не. Това… това е нищо. — Бившият жрец извърна незрящите си очи към Ша’ик. — Корболо Дом… какво е направил Корболо Дом?
— Скоро ще разберем — отсече тя и махна на Леоман и отряда му да тръгват.
Армията на Апокалипсиса започна да се изсипва от Лабиринта на Вихъра. Ша’ик беше прикрепила тримата си магове към по един батальон — предпочиташе да са разделени и да са по-далече от нея. Чародеите не бяха останали доволни от това и сега тя усещаше как и тримата пристъпват напред с напрегнати сетива — опипваха и плахо се отдръпваха, първо Л’орик, след него Бидитал и накрая Фебрил. И тримата излъчваха смут и стаен ужас.
„Ако реша, и аз мога да направя същото. Да се пресегна напред с невидими пръсти и да пипна онова, което ни очаква.“ Но нямаше да го направи.
— Трепериш — промърмори Хеборик. — Да не би най-сетне да съжали за избора си?
„Съжаление? О, да. Съжаления много, като се почне с онзи яростен спор със сестра ми, в Унта. Сестринска драка, която стигна много далече. Едно наранено дете… обвинило сестра си, че е убила родителите ни. Единия, после другия. Бащата. После майката. Наранено дете, изгубило всички поводи за усмивка.“
— Вече си имам дъщеря.
Усети го как съсредоточи погледа си върху нея — учуден от този странен обрат. Учуден, а после бавно — с болка — започнал да разбира.
Ша’ик продължи:
— И съм й дала име.
— Още не съм го чул — отвърна старецът и всяка негова дума се плъзна като по съвсем тънък лед.
Тя кимна. Леоман и съгледвачите му се бяха скрили зад следващото възвишение. Смътна димна мъгла ги очакваше там и Ша’ик се зачуди дали е някаква поличба.
— Рядко говори. Но когато заговори… надарена е с думите, Хеборик. Има усет на поет. В някои отношения е каквото можех да стана и аз, ако имах тази свобода…
— Дарба на думите, а? Дарба за теб, но за нея като нищо може да се окаже проклятие, което няма нищо общо със свободата. Някои хора будят възхищение, все едно дали им харесва, или не. Такива хора обикновено стават много самотни. Сами в себе си, Ша’ик.
Леоман се появи на билото. Не им махна да забързат — просто стоеше и гледаше Ша’ик, която водеше армията си напред.
След миг до пустинния воин се появиха още хора. Развели племенни знамена — непознати. Двама привлякоха вниманието на Ша’ик. Бяха твърде далече, за да види добре лицата им, но знаеше кои са: Камъст Релой и Корболо Дом.
— Няма да е самотна — рече тя на Хеборик.
— Тогава не изпитвай възхита — отвърна той. — Склонността й ще е да наблюдава, а не да участва. Загадката се дължи точно на тази отчужденост.
Приближиха чакащите ги конници. Вниманието на бившия жрец не се откъсна от нея, докато изкачваха полегатия склон.
— Какво пък — рече тя. — Отчуждението ми е познато. Много добре.
— Нарекла си я Фелисин, нали?
— Да. — Тя извърна глава и погледна незрящите му очи. — Името е чудесно, нали? Крие в себе си… обещание за щастие. Свежа невинност, каквато родителите искат да видят в детето си…
— Не знам.