Протестите, неполучили отговор, бързо заглъхнаха. Надигна се вятър, застена през портата зад тях.
Гласът на Хеборик го надмогна.
— Кой е това? Нищо не мога да видя. Нищо не усещам. Кой е този човек?
Дебелият облечен в коприна жрец най-сетне проговори:
— Един старец, Безръки. Войник, нищо повече. Един от десетте хиляди.
— Ти… ти… — Хеборик бавно се обърна и млечносивите му очи блеснаха. — Ти чу ли божия смях? Някой тук чу ли божия смях?
Джисталският жрец килна глава.
— Уви. Чувам само вятъра.
Ша’ик изгледа намръщено Хеборик. Изведнъж беше станал толкова малък.
После обърна коня.
— Време е да тръгваме. Чухте заповедите ми.
Хеборик остана последен, свит безпомощно в седлото и зяпнал нагоре към някакъв труп, който не му говореше нищо. Смехът в главата му не секваше, смехът, яхнал вятъра, който фучеше през Ейрънската порта зад гърба му.
„Какво не трябва да видя? Ти ли този път наистина ме заслепи, Финир? Или е скръбният непознат, стаен мълчаливо в душата ми? Някоя жестока шега ли е това… или проява на милост?“
„Виж какво стана с твоя блуден син, Финир, и знай — този път по-сигурно от всякога, — че искам да се върна у дома.“
„Искам да се върна у дома.“
Командир Блистиг стоеше на парапета и гледаше как адюнктата и свитата й бавно се изкачват по широките каменни стъпала към портата на двореца точно под него. Не беше толкова възрастна, колкото би предпочел, но дори от това разстояние можеше да долови нещо от онази твърдост, за която толкова се говореше. До нея крачеше привлекателна млада жена — адютантка и любовница на Тавори според мълвата, — но Блистиг не помнеше да е чувал името й. От другата страна на адюнктата крачеше капитанът на личната й гвардия Джимлет — ветеран, който внушаваше сигурност.
Капитан Кенеб дойде и докладва:
— Нищо, командире. Нямаме късмет.
Блистиг се намръщи и въздъхна. Опърленият от пожара корабен екипаж беше изчезнал почти моментално след спирането и разтоварването на ранените войници от Седма армия на Колтейн. Гарнизонният командир бе пожелал да присъстват на пристигането на адюнктата — подозираше, че Тавори ще поиска да ги разпита. „И Гуглата ми е свидетел, тези непочтителни копелета щяха да се поизприщят…“
— Оцелелите от Седма са се събрали за огледа, сър — каза Кенеб.
— И уикците ли?
— Да, с двамата магьосници с тях.
Блистиг потръпна. Плашеха го тези двамата. Толкова хладни и мълчаливи. „Две деца, които не са деца.“
А и Скуинт все още го нямаше — командирът знаеше много добре, че едва ли ще го види повече. Героизъм и убийство в един-едничък жест бе нещо, което човек едва ли можеше да преживее. Надяваше се само, че няма да намерят стария стрелец по очи във водата на залива.
Кенеб се окашля.
— Оцелелите, сър…
— Знам, Кенеб. Знам. — „Сломени са. Кралице на сънищата, толкова са прекършени. Само плътта може да се изцери. Все пак стигат ми грижите с гарнизона — не бях виждал досега войска толкова… крехка.“
— Май трябва да слизаме, сър — вече е почти при портата.
Блистиг въздъхна.
— Добре. Хайде да я посрещнем тази адюнкта Тавори.
Маппо леко положи Икариум върху мекия пясък на дъното на ямата. Беше вързал зебло над главата на приятеля си, колкото да пази сянка, но нищо не можеше да направи с вонята на гной, тежко надвиснала в неподвижния въздух. Не беше най-добрата миризма, която да подуши Икариум, когато се събуди…
Разрушеното село вече беше зад тях, а сянката на черната арка не можеше да стигне до мястото, където Маппо устрои малкия им бивак, встрани от пътя и ужасните дървета покрай него. Азатският Лабиринт ги беше изплюл на двайсетина левги на север, преди няколко дни. Треллът беше носил Икариум на ръце по целия път, докато търсеше място без смърт — надявал се беше, че ще намери такова. Но вместо това ужасът ставаше все по-голям.
Той чу трополенето на колелета по пътя, надигна се и примижа срещу слънцето. Един вол дърпаше кола без ритли по Ейрънския път. На капрата седеше прегърбен мъж, зад него други двама се бяха присвили на дъното на колата, улисани в някаква работа.
Караха бавно, коларят спираше пред всяко дърво и оглеждаше прикованите по него човешки тела, преди да подкара към следващото.
Маппо метна торбата си през рамо и тръгна към тях.
Като го видя, коларят спря, посегна небрежно зад седалката, измъкна един грамаден кремъчен меч и го положи върху коленете си. После изръмжа:
— Не си търси белята, трелл. Връщай се, откъдето си дошъл, да не съжалиш.