— Все пак благодарим ти, че ги прегледа — каза Геслер. — Знам, свършили са. Щеше да… щеше да е добре, ако… — Гласът му заглъхна и той сви рамене. — Искаш ли да те закараме в Ейрън?
Маппо поклати глава, слезе и застана край пътя.
— Благодаря, ефрейтор. Моят вид не е желан в Ейрън, тъй че ще откажа.
— Както искаш.
Той ги гледаше, докато обръщаха колата.
„Как ще отговориш на това?…“
Бяха се отдалечили на трийсетина крачки по пътя, когато им извика. Те спряха и Маппо затича — ровеше в движение в торбата си.
Искарал Пъст вървеше по прашната, осеяна с камъни пътека. По едно време спря и се зачеса енергично под дрипите на халата си, на едно място, после на друго, на трето. Накрая заврещя и започна да къса дрехите си.
Паяци. Стотици паяци, въртяха се във въздуха, падаха по земята и се шмугваха в цепнатини и дупки, докато Върховният жрец се мяташе като обезумял.
— Знаех си! — закрещя Искарал. — Знаех си! Покажи се! Призовавам те!
Паяците отново се появиха и затичаха по опърлената от слънцето земя.
Зяпнал, Върховният жрец залитна и загледа как хилядите твари на д’айвърс започнаха да се събират и да добиват човешка форма. След няколко мига пред него вече стоеше жилава чернокоса жена. Макар да беше с два пръста по-ниска от него, двамата смайващо си приличаха. Искарал Пъст се навъси.
— Мислиш, че си ме надхитрила? Мислиш, че не знаех, че се криеш някъде тук?
Жената се озъби.
— Надхитрих те, я! О, и как само те надхитрих! Дебелоглав идиот! Като всички данхонийци, които съм срещала! Дебелоглав идиот!
— Само една данхонийка може да каже това…
— Тъй де, че кой ще го знае по-добре!
— Как ти е името, д’айвърс?
— Могора, и съм тук при тебе от месеци. От месеци! Видях как подреди лъжливата диря — видях те как рисуваше ония ръце и лапи по камънаците! Видях те как премести оня камък в края на гората! Не съм идиотка!
— Няма да стигнеш до истинската порта! — изврещя Искарал Пъст. — Нивга!
— И не ща да я стигам!
Той присви очи и се взря в скулестото й лице. И почна да я обикаля.
— Тъй ли? Че защо пък?
Тя се завъртя, за да е с лице към него, скръсти ръце и го изгледа изпод вежди.
— Избягах от Дал Хон, за да се отърва от идиоти. Защо да ставам асцендент — за да властвам над други идиоти ли?
— Значи си истинска далхонска вещица, а? Свадлива надута зъбата кучка!
— А ти си един дърт далхонски тъпак — измамен, хитър, лукав…
— Всички тия думи са за едно и също!
— А, и още имам аз!
— Ми да ги чуем тогава.
Закрачиха по пътеката и Могора подхвана литанията си:
— Лъжлив, коварен, крадлив, лукав…
— Това го каза вече!
— Е, и к’во? Лукав, хлъзгав, гаден…
Огромният немрящ дракон се надигна безшумно от мястото, където бе кацнал, горе на платото, разпъна криле и те блеснаха под слънчевата светлина, макар прозрачните ципи да размътиха цвета, който ги прониза. Черните плоски очи се взряха в самотната фигура, тътреща се към стръмнината.
Беше само за миг. После древният Лабиринт се разтвори пред зареялото се същество, погълна го и изчезна.
Искарал Пъст и Могора позяпаха още миг цветното петно високо в небето. На лицето на Върховния жрец се изписа крива усмивка.
— Е, не си се излъгал, нали? Дошъл си да вардиш истинската порта. Нивга не забравяш задълженията си, Т’лан Имасс. Вие, Заклинателите на кости, ще ме побъркате с вашите тайни!
— Ти си се родил побъркан — измърмори Могора.
Без да й обърне внимание, той продължи да говори на изчезналия вече дракон.
— Какво, кризата отмина, нали? Можеше ли да я задържиш? Срещу всички ония твои дечица? Не и без Искарал Пъст, о, не! Не и без мен!
Могора се изсмя пренебрежително. Той я изгледа ядосано и заситни напред. Спря под единствения прозорец, зейнал високо в кулата, и запищя:
— У дома съм си! У дома!
Думите тъжно отекнаха и заглъхнаха.
Върховният жрец на Сянка заподскача възбудено и продължи този безумен танц цяла минута, после — втора. Могора го гледаше, вдигнала вежди.
Най-сетне от прозореца се показа малка кафява глава и надникна надолу.
Оголените зъби можеше да минат и за усмивка, но Искарал Пъст не можеше да е сигурен. В това точно никога не можеше да е сигурен.
— О, я виж — измърмори Могора. — Един от раболепните ти поклонници.
— Колко си смешна!
— Не съм смешна, ами съм гладна. Сега, като го няма Слуга, кой ще приготвя манджите?
— Ти ами, кой друг.
Тя се запени от яд. Искарал Пъст я заслуша с усмивка. „Ах, как се радвам, че не съм си загубил чара…“
Огромният фургон стоеше сред облак прах край пътя. Конете още не можеха да превъзмогнат ужаса си, тъпчеха на място и мятаха глави.