— Предай Книгата на Дрижна в ръцете на Ша’ик и името ти ще се възпява в небесата вовеки, Калам. Предадеш ли каузата, името ти ще се носи като храчка от вятъра.
Убиецът загърна Книгата в муселиновия плат и я пъхна под ризата си.
— Казахме си каквото трябваше.
— Седемте да те благословят, Калам.
Калам изсумтя в отговор, пристъпи към изхода и огледа навън. Не видя никого под лунната светлина и предпазливо се шмугна през отвора.
Все така свит до стената, Мебра го гледаше, докато не се скри от погледа му. Напрегна се, за да чуе стъпките на Калам по камъни, тухли и срутена зидария, но не чу нищо. Шпионинът изтри потта от челото си, отпусна отново глава на студения камък и затвори очи.
След няколко минути чу стържене на броня при входа на кулата.
— Видя ли го? — попита Мебра, без да отваря очи.
Един нисък глас избоботи:
— Лостара го следи. Книгата у него ли е?
Тънките устни на Мебра се извиха в усмивка.
— Не беше гостът, когото очаквах. По-неочакван гост не бих могъл и да си представя. Това беше Калам Мекхар.
— Подпалвачът на мостове? Гуглата да те целуне дано, Мебра — ако знаех, щяхме да го съсечем преди да е направил и една стъпка извън тая кула.
— Ако се бяхте опитали — отвърна Мебра, — сега ти, Аралт и Лостара щяхте да поите с кръвта си жадните корени на Джен’раб.
Едрият воин се изсмя и пристъпи вътре. Зад него, както бе предположил шпионинът, се извиси туловището на Аралт Арпат, останал да пази на входа — толкова висок и широк, че затули лунната светлина.
Тене Баралта отпусна облечените си в железни ръкавици ръце на мечовете на двете си бедра.
— А първият, към когото се обърна?
Мебра въздъхна.
— Както ви казах, сигурно щяха да ни трябват дванайсет нощи като тая. Уплаши се и сигурно вече е минал половината път до Г’данисбан. Той… премисли, както би постъпил всеки благоразумен човек. — Шпионинът се надигна и изтупа прахта от телабата си. — Още не мога да повярвам на късмета ни, Баралта…
Бронираната ръка на Тене Баралта изсвистя и удари Мебра; острите брънки оставиха дълбоки бразди по бузата му. Кръв плисна по стената. Шпионинът залитна, закрил с длани раздраното си лице.
— Твърде познати сте — каза кротко Баралта. — Подготвил си го Калам, доколкото разбирам? Подходящите… указания?
Мебра изплю кръв и кимна.
— Ще можете да го проследите безпогрешно, командире.
— Чак до лагера на Ша’ик?
— Да. Но ви моля, бъдете предпазлив. Ако Калам ви усети, ще унищожи книгата. Стойте на един ден след него, даже и повече.
Тене Баралта извади от кесийката на колана си парче кожа от бедерин.
— Теленцето копнее за майка си.
— И я намира безгрешно — довърши Мебра. — За да убиете Ша’ик, ще ви трябва войска, командире.
Червеният меч се усмихна.
— Това си е наша грижа, Мебра.
Мебра вдиша дълбоко, поколеба се, после каза:
— Искам само едно.
— Искаш?
— Моля ви, командире.
— И какво е то?
— Калам да остане жив.
— Раните ти не са симетрични, Мебра. Дай да те погаля и по другата буза.
— Изслушайте ме, командире! Подпалвачът на мостове се е върнал в Седемте града. Твърди, че е войник на Апокалипсиса. Но дали Калам ще се присъедини към лагера на Ша’ик? Може ли един мъж, роден за водач, да се примири да бъде следовник?
— Какво намекваш?
— Калам е тук по друга причина, командире. Той потърси само безопасно преминаване през Пан’поцун Одан. Взе Книгата, защото така ще си осигури безопасно преминаване. Убиецът се е запътил на юг. Защо? Мисля, че това е нещо, което Червените мечове — и Империята — трябва да разберат. А това може да се научи само докато той диша.
— Имаш някакви подозрения?
— Ейрън.
Тене Баралта изсумтя.
— Та някой да наръга в ребрата Пормквал? Всички бихме благословили това, Мебра.
— Калам изобщо не се интересува от Върховния юмрук.
— Тогава какво ще търси в Ейрън?
— Мога да се сетя само за едно, командире. За кораб, идващ от Малаз. — Присвит и с парещо от болка лице, Мебра изгледа с присвити очи как думите му бавно се вкорениха в ума на командира на Червените мечове.
След много дълга пауза Тене Баралта попита тихо:
— Какво си намислил?
Колкото и да му струваше, Мебра се усмихна.
Скалите се издигаха от дъното на пустинята на височина четиристотин разтега като грамадни варовикови плочи, струпани безразборно една връз друга. По стръмната стена се виждаха дълбоки изровени процепи, а в най-широкия от тях, на сто и петдесет разтега над пясъците, беше затъкната кула. Единственият й прозорец — черен — изпъкваше на фона на червените тухли.
Маппо въздъхна треперливо.