Красива е тъй скръбната им музика —
най-плодородна е
развалата.
Младата жена излезе от юртата на конярката, стиснала малката глинена стомничка, и тръгна през степта. Небето беше пусто и поне за нея — безжизнено. Босите й крака стъпваха тежко и мачкаха пожълтялата трева.
Когато се отдалечи на трийсетина крачки, спря и се смъкна на колене. Загледа огромната Уикска равнина; ръцете й бяха отпуснати върху издутия й корем, стомната на старицата — гладка и лъскава — бе топла под мазолестите й пръсти.
Прегледът беше пълен, заключението — окончателно. Детето в нея беше… празно. Същество без душа. Бледото запотено лице на старицата отново надвисна пред младата жена, а думите й зашепнаха като вятъра. „Дори един магьосник трябва да яхне душа — децата, които взеха, не са с нищо по-различни от децата, които не взимат. Разбираш ли? Това, което расте в теб, не притежава… нищо. Било е прокълнато — по причини, които само духовете могат да знаят.“
„Детето в теб трябва да се върне на земята.“
Тя отпуши стомната. Щеше да има болка, поне в началото, след нея — хлад и изтръпналост. Никой от стана нямаше да гледа, всички очи щяха да са извърнати през това време на срама.
На хоризонта на север надвисна буреносен облак. Не го беше забелязала досега. Той се изду, затъркаля се, все по-близо, огромен и тъмен.
Вдовицата вдигна гърлото на стомната към устните си.
Една ръка я стисна за китката. Младата жена извика, обърна се и видя зад себе си старицата — задъхана, ококорила очи и вторачена в буреносния облак. Стомната падна на земята. От стана към двете жени тичаха хора.
Вдовицата се вгледа в сбръчканото лице на старицата и видя там страх и… надежда?
— Какво? Какво има?
Конярката сякаш бе онемяла. Продължаваше да се взира на север.
Буреносният облак се приближи и над хълмовете притъмня. Вдовицата се вгледа и изтръпна. Не беше облак. Беше рояк, кипнала, гъмжаща черна грамада, носеше се към тях като великан, дълги пипала излитаха навън и се вихреха, преобръщаха се и отново се вливаха в чернотата.
Ужасът я стисна за гърлото. Болка жегна ръката й в китката, където старицата продължаваше да я стиска, толкова силно, че костите й можеше да скърши.
„Мухи! О, духове на Бездната… мухи…“
Роякът се приближаваше — пърхащ, кипнал кошмар.
Старицата запищя — несекващ безсловесен писък, дал глас сякаш на хиляди скръбни души. После пусна китката на вдовицата и падна на колене.
Сърцето на младата жена заби лудо в гърдите й — внезапно бе разбрала.
„Не, не са мухи. Врани са. Врани, колко много врани…“
Дълбоко в утробата й детето се размърда.