Маппо видя избилите през телабата му кървави петна и пристъпи напред.
— Но вие също сте ранен!
Човекът се замята като обърната по гръб костенурка. Гуглата падна и откри голям клюнест нос, рунтава сива брада, татуирано плешиво теме и лице с кожа на потъмнял мед. Между кривнатите устни лъснаха два реда бели зъби.
Маппо клекна до него да намери раната, от която се беше изляла толкова много кръв, и кисела миризма на желязо го удари в носа. Той бръкна под наметалото на мъжа и измъкна един отпушен мехур. Изсумтя и се озърна към Икариум.
— Не е кръв. Боя е. Червена охра.
— Помогни ми, тъпак такъв! — сопна се мъжът. — Краката ми!
Объркан, Маппо му помогна да си разплете краката, което бе съпроводено от окаяни стонове. Щом се освободи, странният човек надигна гръб и почна да се пляска по бедрата.
— Слуга! Вино! Вино, скапана тиква такава!
— Не съм ви слуга — каза хладно Маппо и отстъпи назад. — А и не нося вино, когато минавам през пустиня.
— Не ти, варварино! — Мъжът се огледа сърдито. — Къде е той?
— Кой?
— Слугата, кой. Мисли си, че да ме носи, е единственото му задъл… а, ей го!
Треллът проследи погледа му и се намръщи.
— Но това е муле, господине. Съмнявам се, че ще може да хване някой винен мях с копитата си, та да ви напълни чашата. — Ухили се на Икариум, но джагът бе престанал да обръща внимание на ставащото. Беше свалил тетивата на лъка, седеше на един камък и чистеше меча си.
Както седеше на земята, непознатият награби шепа пясък и я хвърли по мулето. Стреснато, животното изрева, затича към процепа и се скри в пещерата. Странният човек с клюнестия нос запъшка, надигна се, олюля се, вдигна ръце, стисна ги пред себе си в нервен тик и заговори с вяла усмивка:
— Преоскърбително посрещане на гости. М-м, да. Преоскърбително посрещане, казвам ви. Безцелни извинения и любезни жестове, важни са много, м-да. Безкрайно съжалявам за този временен провал в етикета. О, да. Щях да имам повече опит, ако не бях господарят на този храм. Виж, един служител е длъжен да ласкае и да угодничи, м-да. Пък после да мрънка и да мърмори с приятелите си по участ. А, ето го и Слуга.
От входа на пещерата се появи кривокрак мъж с черен халат — носеше поднос с кана и глинени чаши. Беше забулил лицето си със слугински воал, само с два тънки процепа за очите — тъмнокафяви.
— Мързелив глупак! Паяжини видя ли да има?
Говорът на Слуга изненада Маппо. Беше малазански.
— Не, Искарал.
— По титла ме наричай!
— Върховен жрец…
— Сбърка!
— Върховен жрец Искарал Пъст на храма Тесем на Сянка…
— Идиот! Ти си Слуга! Значи аз съм…
— Господар.
— Точно тъй. Рядко си говорим — обясни Искарал на Маппо.
Икариум се приближи до тях.
— Значи това е Тесем. Бях склонен да вярвам, че е обител, посветена на Кралицата на сънищата…
— Отидоха си — сопна се Искарал. — Взеха си фенерите и оставиха само…
— Сенки.
— Умен джаг. Ама аз бях предупреден за това, о, да. И двамата сте повехнали като недопечени прасета. Слуга ви е приготвил стаи. И отвари с целебни треви, корени, лекове и еликсири. Бял паралт, емълър, тралб…
— Ама това са отрови — изтъкна Маппо.
— Тъй ли? Затуй умря свинята значи. Е, почти е време. Дали да се приготвяме за качването, що ли?
— Водете — подкани го Икариум.
— Живот даден за живот взет. След мене. Никой не може да надхитри Искарал Пъст. — Върховният жрец се обърна към пукнатината в скалите и примижа свирепо.
Зачакаха, но какво точно — Маппо представа си нямаше. След няколко минути треллът се окашля.
— Служителите ви ще пуснат ли стълба?
— Служители ли? Няма служители. Няма на кой да си наложиш тиранията. Колко жалко — няма кой да ти мърмори и ръмжи зад гърба, а това е лошо за един Върховен жрец. Ако не беше шепненето на моя бог, щеше да ми е все тая, уверявам ви, и вярвам, че ще го вземете предвид заради всичко, което съм сторил и предстои да сторя.
— Виждам някакво движение в цепнатината. — Икариум примижа.
— Бок’арала. Гнездят от тая страна на ската — изсумтя Искарал. — Мръсни скимтящи твари, все се месят, душат навсякъде, опикават олтара, серат ми на възглавницата. Те са ми наказанието — и защо? Едно от тях не съм одрал, да не говорим да му сваря мозъка за прилична трапеза — не. Нито клопки, нито капани, нито отрови, но на — преследват ме. Няма отговор за това. Отчаян съм, казвам ви.
След като попритъмня, бок’арала станаха още по-дръзки: заподскачаха по скалната стена, хващаха се с лапи за тесните пукнатини по камъка и търсеха да спипат някой ризан, щом малките крилати гущерчета взеха да излизат за нощния си лов. Дребни и с маймунски телца, бок’арала бяха крилати като прилепи, без опашки и с кафява козина. Като се оставеха настрана острите им зъбки, лицата им поразително приличаха на човешки.