— Скоро — отвърна тя. — Като спре да боли.
Беше прокънтяла единадесетата дневна камбана. Намираха се в третия отсек на Крайния забой на Кривините. Отсекът беше изровен от Гнилите крака и беше висок едва колкото да пропълзиш през дължината му от четвърт миля. Въздухът беше задушен и лепкав от отатаралската прах и потната скала.
Буквално всички останали трябваше вече да са стигнали Почти светлото, но Бенет беше под покровителството на капитан Саварк и можеше да прави каквото си ще. Беше обявил изоставения отсек за свой. Това бе третото идване на Фелисин. Първия път беше най-тежко. Бенет си я беше избрал няколко часа след пристигането й в Чашата на черепа, миньорския лагер в Ямата на Доусин. Беше едър, по-едър от Баудин, и макар самият той да беше роб, бе нещо като господар на всички останали роби, вътрешният човек на охраната, жесток и опасен. И освен това беше смайващо красив.
На робския кораб Фелисин се беше учила бързо. Нямаше какво друго да продава освен тялото си, но то пък се оказа ценна стока. Предлагаше се на корабната охрана и това й носеше повече храна — за нея, за Хеборик и за Баудин. Като разтваряше краката си под подходящите мъже, беше успяла да спечели за себе си и двамата си приятели да ги оковат на рампата на кила вместо в пълната с нечистотии вода, която жвакаше до хълбока под пасажа на трюма. Мнозина бяха измрели в тази вода. Някои се давеха, след като гладът и гаденето ги омаломощаваха толкова, че не можеха вече да се задържат над нея.
Отначало й беше трудно да пренебрегне мъката и гнева на Хеборик за цената, която плащаше, и се срамуваше. Ала точно това бе откупило живота и на тримата и тази истина трудно можеше да се оспори. Единствената реакция на Баудин беше — и продължаваше да е — безизразният му поглед. Гледаше на нея като на някоя непозната, без да може да реши коя е или какво е.
Но все пак беше останал на нейна страна, а напоследък — и близо до Бенет. Някакво споразумение като че ли бяха сключили двамата. Когато Бенет го нямаше да я пази, пазеше я Баудин.
На кораба беше изучила добре вкусовете на мъжете, както и на малкото жени от охраната, които я взимаха в каютите си. Беше сметнала, че е подготвена за Бенет, и в много отношения се оказа права. „Всичко освен големината му.“
Фелисин потръпна и навлече робската си риза.
Бенет я гледаше — скулите му бяха високи и изпъкнали, къдравата му черна коса лъщеше от китовата мас.
— Ще му дам на стария Дълбоката пръст, щом искаш.
— Ще го направиш ли?
Той кимна.
— Заради теб ще променя някои неща. Няма да си взимам други жени. Аз съм кралят на Чашата на черепа, ти ще си ми кралицата. Баудин ще е личният ти охранител — на него му вярвам.
— А на Хеборик?
Бенет сви рамене.
— На него много не му вярвам. Пък и няма голяма полза от него. Май освен да дърпа количките, за друго не го бива. Количките или някое рало в Дълбоката пръст. — Той я огледа. — Ама нали ти е приятел, ще уредя нещо за него.
Фелисин заоправя косата си с пръсти.
— Точно количките го убиват. Ако го пратиш в Дълбоката пръст само за да дърпа рало, не е кой знае какво благодеяние.
Навъсеният му поглед я накара да се замисли дали не прекалява.
— Ти май никога не си дърпала количка, пълна с камъни, момиче. Да я издърпаш през половин левга дългия тунел, после да се върнеш за още една, три, четири пъти на ден. Можеш ли да го сравниш с влаченето на рало през меката, рохкава пръст? Проклятие, момиче, ако ще го махам тоя дъртак от количките, трябва да имам предлог. Всички в Чашата на черепа работят.
— Но това не е всичко, нали?
В отговор Бенет й обърна гръб и запълзя нагоре.
— Заделил съм за двама ни малко канийско винце, пресен хляб и сирене. Була е сготвила яхния за пазачите, има по паница и за нас.
Фелисин тръгна след него. Мисълта за храната напълни устата й със слюнка. Ако сиренето и хлябът се окажеха достатъчно, щеше да може да задели малко за Хеборик, макар той да твърдеше, че му липсвали плодове и месо. Но цената им тук, в Чашата на черепа, беше като на злато и бяха също толкова редки. Тя знаеше, че ще е достатъчно благодарен и за това, което му донесе.
Ясно беше, че Саварк е получил заповед да се погрижи историкът да умре. Само да не е открито убийство — политическите рискове от това щяха да са твърде големи — по-скоро бавна, изтощителна смърт от недояждане и претоварване. Това, че нямаше ръце, бе дало на капитана на Ямата достатъчно основание да го зачисли при количките. Всеки ден го връзваха в хомота и той се напъваше и влачеше натрошените камъни нагоре по Дълбокия забой до шахтата на Почти светлото. Във всички други хомоти теглеха волове. Всяко животно дърпаше по три колички, а Хеборик само една — единствената отстъпка, която пазачите му правеха затова, че е човек.