Фургонът за труповете не се виждаше, което означаваше, че обикаля из рудничарското село и че телата, които изнасят, за да ги хвърлят в него, днес са повече от обичайното.
Минаха кръстопътя и продължиха по Работния път. Оттатък северната доусийска караулка се проточваше Блатясалото езеро — дълбоко тресавище с тъмнозелена вода, стигащо чак до северния скат на хлътнатината. Разправяха, че водата му била прокълната и гмурнеш ли се в нея, изчезваш завинаги. Някои вярваха, че в дълбините му живее демон. Хеборик твърдеше, че невъзможността да се задържаш на повърхността на водата било свойство на самата вода, заради многото разтворен варовик. Тъй или иначе, малко роби се осмеляваха да се опитват да бягат в тази посока, защото скатът от северната страна беше също толкова стръмен, колкото навсякъде, и водата по него се цедеше непрестанно върху варовиковата утайка, лъснала отдолу като мокри кости.
Все пак Хеборик беше помолил Фелисин да хвърля по едно око на нивото на водата на Блатясалото езеро, след като вече беше настъпил сухият сезон, и сега, докато вървяха по Работния път, тя се взираше към отсрещния му бряг, доколкото можеше да го види на смътната светлина. На една длан над водната повърхност се виждаше ивица бяла кора. Новината щеше да го зарадва, макар че тя представа си нямаше защо. Мисълта за бягство беше нелепа. Отвъд хлътнатината имаше само мъртва пустиня и камънаци, без питейна вода в която и да било посока, в продължение на дни. Робите, които успяваха да се доберат до билото и след това да избегнат патрулите по Пътя на бръмбара, обкръжаващ хлътнатината, оставяха костите си сред червените пустинни пясъци. Малцина обаче стигаха толкова далече и железните шипове, наречени „Спасението“, на стръмната стена на Кулата при Ръждива рампа показваха провала им нагледно. Не минаваше седмица, без на стената на Кулата да се появи нова жертва. Повечето издъхваха, преди да е изтекъл и първият ден, но някои се задържаха и по-дълго.
Изтърканите камъни на Работния път минаваха покрай хана на Була вдясно и дългата редица бордеи отляво, преди пътят да свърши на площада „Дупката на плъха“. В центъра на кръглия площад се издигаше цитаделата на Саварк, шестоъгълна кула, съградена от дялан варовик, на три етажа. От всички роби само Бенет беше влизал вътре.
Дванайсет хиляди роби живееха в Чашата на черепа, най-голямата миньорска яма, на трийсет левги северно от единствения град на южното крайбрежие на остров Доусин Пали. Освен тях и тристате пазачи имаше и местни: проститутки за бардаците, слуги и слугини за хана на Була и комарджийските дупки, каста от прислужници, свързали живота си и този на семействата си с малазанската военщина, продавачи и амбуланти за шумното пазарище, изпълващо Дупката на плъха в Деня за отдих, както и цяла сган окаяни бездомници, предпочели миньорското село пред пълните с боклук задни улички на Доусин Пали.
— Яхнията ще е изстинала — измърмори Бенет, щом наближиха вратата на хана на Була.
Фелисин изтри потта от челото си.
— Толкова по-добре.
— Не си свикнала още с жегата. До месец-два ще почнеш да усещаш нощния хлад като всеки друг.
— Тия ранни часове още помнят деня, Бенет. Студа го усещам, но чак след полунощ.
— Ела с мене, момиче. Ще те топля колкото щеш.
Пак го хващаше един от пристъпите му на мрачно настроение. Тя си замълча, с надеждата, че ще му мине.
— Внимавай какво отказваш — изръмжа Бенет.
— Була може да ме вземе в леглото си — каза тя. — Ти можеш да погледаш, пък ако искаш, можеш и да легнеш с нас. Тя и паниците ще ни затопли. Пък може и да ни досипе нещичко отгоре.
— Тя е толкова стара, че може да ти бъде майка — измърмори Бенет.
„Както и ти да ми бъдеш баща.“ Но чу как дъхът му се учести.
— Тя е мека и топла, Бенет. Помисли за това.
Знаеше, че ще го направи и ще престане да я подканя да иде с него. „Поне за тази нощ. Хеборик греши. Няма смисъл човек да мисли за утре. Само за следващия час. Час по час. Стой жива, Фелисин, и гледай да живееш колкото може по-добре. Все някой ден ще се окажеш лице в лице срещу сестра си и цял океан от кръв, изляла се от жилите на Тавори, няма да те насити, макар че всичко, което има в тях, ще стигне. Стой жива, само това трябва да правиш. Оцелявай всеки час. Час по час.“