Ухилен, Бълт дотича по черния път до възвишението, от което новият Юмрук и неколцина негови офицери наблюдаваха учението, и хвърли ефрейторчето в прахта в краката на Колтейн. Дюйкър въздъхна.
Колтейн се огледа.
— Лечител! Погрижи се за момчето!
Един от касапите на Седма коленичи до ефрейтора.
Присвитите очи на Колтейн се спряха на Дюйкър.
— Не забелязвам някаква промяна в днешните действия, историко.
— Още е рано, Юмрук.
Уикецът изсумтя и отново насочи вниманието си към изпълнените с прахоляк развалини. От хаоса се появяваха войници, бойци от Седма, както и уикци, и се тътреха нагоре с по-дребни рани или с по някой счупен крак или ръка.
Бълт стисна кривака си и се намръщи.
— Прибързано се изказа, Колтейн. Това май е по-различно.
Дюйкър се загледа и скоро сам се увери, че между жертвите има повече уикци, отколкото войници от Седма — и това съотношение се усилваше с всяка минута. Някъде сред хаотичните облаци прах приливът се беше обърнал.
Колтейн повика да доведат коня му, метна се на седлото и погледна сърдито Бълт.
— Ти остани тук, чичо. Къде са пиконосците ми? — Изчака нетърпеливо, докато четиридесетимата конници се изкачат по склона. Пиките им бяха затъпени с увити около остриетата им кожени ивици. При все това, знаеше Дюйкър, всичко по-силно от плъзгащ страничен удар можеше да счупи кости.
Колтейн ги поведе в тръс към развалините.
Бълт изплю прахта от устата си.
— Крайно време беше.
— За кое?
— Седма най-после си спечели включването на пиконосците. От седмица го чакахме, историко. Колтейн все очакваше да се стегнат, но те се спаружваха още повече. Откъде тогава намериха изведнъж кураж? От теб ли? Внимавай, да не те направи Колтейн капитан.
— Колкото и да бих искал да получа такава похвала, не съм аз. Това е работа на Кълп и отдельонните.
— Кълп улеснява нещата значи? Нищо чудно, че са обърнали битката.
Историкът поклати глава.
— Кълп изпълнява точно заповедите на Колтейн, Бълт. Ако търсиш причина, с която да обясниш поражението на уикците, трябва да я потърсиш другаде. За начало в това, че Седма започва май да показва истинския си дух.
— Ще видим — отрони ветеранът и малките му тъмни очи блеснаха.
— Юмрукът те нарече „чичо“.
— М-да.
— Е? Такъв ли си?
— Какъв?
Дюйкър се предаде. Беше започнал да схваща уикското чувство за хумор. Сигурно щяха да последват пет-шест такива резки реплики, преди Бълт да отстъпи най-сетне с отговор. „Мога да го отиграя. Или да оставя кучия син да чака… всъщност да чака вечно.“
От облаците прахоляк се появи тълпа „бежанци“. Трепереха странно, като в мъгла, докато вървяха, изгърбени под тежестта на невероятни вещи — гардероби, скринове, шкафове, стари оръжия и броня. Във фланг от двете страни ги придружаваха и пазеха бойците на Седма — мъжете се смееха, викаха, удряха с мечовете по щитовете си и продължаваха изтеглянето.
Бълт се изсмя.
— Предай поздравите ми на Кълп, като го видиш, историко.
— Седма си заслужи един ден почивка — подхвърли Дюйкър.
Уикецът го изгледа изненадано.
— Само заради една победа?
— Трябва да й се понасладят, командире. Освен това лечителите ще имат доста работа, докато оправят строшените кокали — не искате да са изтощили Лабиринтите си в неподходящия момент, нали?
— А неподходящият момент наближава, викаш.
— Сигурен съм — отрони Дюйкър. — Сормо Е’нат щеше да се съгласи с мен.
Бълт отново се изплю на земята.
— Племенникът ми се връща.
Колтейн и пиконосците му се бяха появили, осигурили прикритие за оттеглящите се войници, много от които влачеха или мъкнеха на гръб тежките „бежанци“ — плашила. Дори само от броя им се виждаше, че победата на Седма е неоспорима.
— Дали не зърнах усмивка на лицето на Колтейн? — попита Дюйкър. — Само за миг. Стори ми се, че…
— В грешка си, несъмнено — изръмжа Бълт, но Дюйкър беше започнал да опознава уикците и бе доловил нотката на хумор в гласа на ветерана. След малко Бълт продължи: — Предай на Седма, историко. Спечелиха си деня.
Фидлър седеше в тъмното. Занемарената градина беше обрасла гъсто около кладенеца и каменната скамейка с форма на полукръг до него. Над главата на сапьора се виждаше само малка кръпка огряно от звезди небе. Луна нямаше. След малко той килна глава на една страна.
— Тихо стъпваш, момче. Признавам ти го.
Крокъс се поколеба, после седна до него на скамейката.