— Май не беше очаквал да злоупотреби така с ранга си — каза младежът.
— Това ли беше според теб?
— Така поне изглеждаше.
Фидлър замълча. През малката морава току прелиташе по някой ризан, подгонил нощните мушици, пърхащи над кладенеца. Хладният нощен въздух миришеше на гнила смет, струпана оттатък задната стена.
— Уплашена е — промълви Крокъс.
Сапьорът поклати глава. Уплашена.
— Това беше само спор. Ние не сме изтезавали пленници.
— Апсалар не си спомня нищо такова.
— Но аз го помня, момче, а такива спомени трудно можеш да заличиш.
— Тя е най-обикновено рибарско момиче.
— През повечето време. Но понякога… — Поклати отново глава.
Крокъс въздъхна и реши да смени темата.
— Значи не беше част от плана Калам да тръгне сам?
— Старата кръв зове, момче. Калам е роден и израснал в Седемте града. Освен това иска да се срещне с тази Ша’ик, тая пустинна вещица, Ръката на Дрижна.
— Ето, че сега взимаш неговата страна — въздъхна Крокъс малко раздразнено. — Само преди десет минути едва не го обвини в предателство…
— Времената са объркващи за всички ни — отвърна с гримаса Фидлър. — Ласийн ни обяви извън закона, но това не ни прави по-малко войници на Империята, нали? Малазан не е императрицата и императрицата не е Малаз…
— Спорна разлика, бих казал.
— Така ли? Питай момичето, може би тя ще ти го обясни.
— Но вие очаквате въстанието. Всъщност разчитате на него…
— Което не значи, че трябва точно ние да започнем Вихъра, нали? Калам обаче иска да е в ядрото на събитията. Винаги е било така. Този път шансът буквално падна в скута му. Книгата на Дрижна съдържа същността на Богинята на Вихъра — за да започне Апокалипсисът, тя трябва да бъде отворена, от Пророчицата и от никой друг. Калам знае, че това може да се окаже самоубийствено, но ще занесе тая проклета от Гуглата книга в ръцете на Ша’ик и така ще добави още една пукнатина в рухващата власт на Ласийн. Признай му, че настоя поне да опази нас извън тая история.
— Ето, че пак го защитаваш. Планът беше да се убие Ласийн, а не да се въвличаме в това въстание. И все още не обяснява защо трябваше да дойдем на този континент…
Фидлър се изправи и погледна нагоре към проблясващите звезди. Пустинни звезди, като остри диаманти, зажаднели да пускат кръв.
— Не един път води към Унта, момче. Тук сме, за да потърсим един от тях, който може би не е използван никога и може изобщо да не се окаже верният, но все едно, ще го потърсим, с Калам или без него. Гуглата ми е свидетел, може пък Калам да е хванал по-умния път, през сушата и до Ейрън, после на някой обикновен кораб и обратно в Кюон Тали. Може би това, че хванахме по различни пътища, ще се окаже най-разумното решение, ще усили шансовете поне един от нас да успее.
— Как не — тросна се Крокъс. — А ако Калам не успее? Ти ли ще тръгнеш да убиваш Ласийн? Славният копач на улични шахти, и одъртял при това? Не вдъхваш много доверие, Фидлър. Все пак трябва да върнем Апсалар у дома.
Фидлър отвърна хладно.
— Не ме ядосвай, момче. Няколко години кражби на кесии по улиците на Даруджистан все още не ти дават право да преценяваш за какво ме бива и за какво — не.
В дървото срещу тях изпращяха клони и се появи Моби, увиснал на една ръка; в челюстите му се гърчеше ризан. Кокалчетата пращяха между зъбите на маймунката.
— Като се върнем в Кюон Тали, ще намерим повече поддръжници, отколкото можеш да си представиш — изсумтя Фидлър. — Никой не е незаменим, но и никой не трябва да се отхвърля като безполезен. Може да не ти харесва, момко, но има още да растеш.
— Мислиш ме за глупав, ама не съм. Смяташ, че не разбирам какво си мислиш — бутнаха ми още един ашик в дупката, и нямам предвид Бързия Бен. Калам е професионален убиец, почти достатъчно добър, за да се надява, че ще се добере до Ласийн. Но ако не успее, остава още едно лице, което може би притежава уменията на божество — и то на Покровителя на убийците, оня, когото наричате „Въжето“. Затова все я насъскваш — водиш я към дома, защото вече не е каквото беше, но истината е, че искаш старата да се върне.
Фидлър помълча дълго, загледан как Моби си дояжда ризана. Когато маймунката най-сетне глътна последния къс от крилатото гущерче, сапьорът се окашля.
— Не мисля чак толкова надълбоко. Разчитам на инстинкта.
— Искаш да ми кажеш, че не ти е хрумвало да използваш Апсалар?
— На мен — не, но…
— Но Калам?
Фидлър замълча, после сви рамене.
— Ако той не се беше сетил, щеше да го направи Бързия Бен.
Крокъс изсъска победоносно.
— Знаех си аз! Не съм глупак…
— О, Дъх на Гуглата, момче, кой е казвал, че си!