— Няма да го позволя, Фидлър.
— Този бок’арал, на чичо ти — рече сапьорът и кимна към Моби, — той наистина ли е „познайник“, слуга на магьосник? Но щом Мамът е умрял, какво прави той още с нас? Не съм маг, но мислех, че такива познайници са магически… сраснати с господарите си.
— Не знам — призна Крокъс, но тонът му подсказваше, че е съвсем наясно накъде бие Фидлър. — Може да е просто домашен любимец. Моли се да е само това. Казах, че няма да ви позволя да използвате Апсалар. Ако Моби наистина се окаже познайник, няма да трябва да се оправяш само с мен.
— Нищо няма да опитвам, Крокъс — отвърна Фидлър. — Но пак ти казвам, има още да растеш. Рано или късно ще вденеш, че не можеш да говориш от името на Апсалар. Тя ще направи каквото сама реши, все едно дали ти харесва, или не. Обсебването може да е свършило, но божествените способности все още са останали в кокалите й. — Извърна бавно глава към момчето. — А ако тя самата реши да вложи тези умения в действие?
— Няма да го реши — отвърна Крокъс, но гласът му прозвуча колебливо. Махна с ръка и Моби прелетя тромаво и кацна на рамото му. — Как го нарече, бока…?
— Бок’арал. Въдят се по тази земя.
— О!
— Иди да поспиш, момче. Утре тръгваме.
— Калам също.
— Да, но няма да сме заедно. Ще я караме успоредно на юг, поне в началото. Ние ще подминем Рараку, докато Калам ще хване право към нея. Радвай се, че няма да е обратното.
Загледа се след прибиращия се вътре хлапак, с Моби, впил се в рамото му като малко дете. „Гуглата да ме вземе, ако горя от нетърпение да хвана по тоя път.“
На стотина крачки след като влезеш, през Керванската порта имаше един площад, на който се събираха сухопътните търговски кервани, преди да напуснат Ерлитан. Повечето щяха да поемат на юг по горния крайбрежен път, следващ очертанията на залива. По този маршрут се срещаха многобройни села и пътни станции, а самият път, построен от малазанците и покрит с насипан чакъл, беше добре охраняван от патрули, или поне щеше да е така, ако градският Юмрук не беше прибрал гарнизоните.
Доколкото Фидлър успя да научи от разговорите си с различни търговци и охранници на кервани, все още малко разбойници щяха да се осмелят да се възползват от изтеглянето на войската, но ако се съдеше по раздутата бройка на наетите охранници, които придружаваха всеки керван, за сапьора ставаше ясно, че търговците не са склонни да рискуват.
Щеше да е без полза тримата малазанци да се опитват да се представят за търговци в пътя си на юг; нито щяха да им стигнат пари, нито имаха дрехи, за да поддържат такъв маскарад. И след като пътуването от град на град беше толкова рисковано, бяха предпочели да пътуват предрешени като поклонници. За най-набожните Пътят на седемте — поклонничеството във всеки от Седемте града — означаваше вдъхващ почит израз на благочестивост. Поклонничеството беше в сърцевината на местната традиция, неподвластно нито на заплахата от разбойници, нито от война.
Фидлър си запази гралското облекло, приел ролята на закрилник и водач на Крокъс и Апсалар — двете млади, наскоро оженени набожни същества, поели на път, който щеше да благослови съюза им под Седемте небеса. Всеки щеше да язди, Фидлър — на пони от гледаната в Грал порода, което се отнасяше с пренебрежение към хитрините на сапьора и имаше зъл и опърничав нрав, Крокъс и Апсалар — на два добре поддържани коня, закупени от една от по-добрите конюшни извън Ерлитан. Три резервни коня и четири мулета допълваха групата им.
Калам беше тръгнал още призори, след като се сбогува много сдържано с Фидлър и останалите. Думите, които си бяха разменили предната вечер, бяха помрачили мига на раздялата. Сапьорът разбираше желанието на Калам да уязви Ласийн с кръвта, която бунтът щеше да пролее, но възможните щети, които щеше да понесе империята — който и да наследеше трона след падането на Ласийн — според Фидлър бяха твърде тежки, за да се поема такъв риск. След което се бяха счепкали здраво и на Фидлър му беше останало усещането, че му му е тъпо и кисело след този разговор.
Имаше и патос в тази раздяла, осъзна впоследствие Фидлър, защото като че ли чувството за дълг, което бе свързвало дотогава него и Калам, към една кауза, която съдържаше повече от всичко приятелството, се беше разтрогнало. И засега най-малкото нямаше какво да го замести в сърцето на Фидлър. Той се чувстваше изгубен, по-самотен от когато и да било от години.
Щяха да напуснат града през Керванската порта с някой от последните кервани. Фидлър тъкмо проверяваше за пореден път дали са стегнати добре такъмите на мулетата, когато тропот на препускащи в галоп коне привлече вниманието му.