Беше отряд от шестима Червени мечове. Щом излязоха на площада, те забавиха хода на конете си. Фидлър хвърли поглед към Крокъс и Апсалар, които стояха до конете си, направи знак на момчето да мълчи и продължи с наместването на сбруята на мулето.
Войниците търсеха някого. Отрядът се пръсна и всеки от конниците тръгна към някоя от групите. Фидлър чу тропота на копитата по каменните плочи зад себе си и се насили да запази спокойствие.
— Грал!
Фидлър се спря, колкото да се изплюе, както се полагаше за един туземец, който ще говори с презряно малазанско пале, след това бавно се обърна.
Под ръба на шлема, тъмното лице на Червения меч се беше стегнало от яд.
— Някой ден — закани се той и оголи тъмносивите си зъби — Червените мечове ще прочистят хълмовете на Грал.
В отговор Фидлър изсумтя:
— Ако имаш нещо за казване, Червен меч, давай. Сенките ни вече са много къси за пътя, който трябва да изминем днес.
— Знак, че живееш в невежество, грал. Само едно имам да те питам. Отговори ми вярно, защото ще разбера, ако лъжеш. Искаме да знаем дали един мъж на кафяв жребец е минал сам тая заран през Керванската порта.
— Не съм видял такъв мъж — отвърна Фидлър, — но му желая доброто. Дано Седемте духа го закрилят до края на дните му.
Червеният меч изръмжа.
— Предупреждавам те, кръвта ти не е броня срещу мен, грал. Тук ли беше призори?
Фидлър се върна на мулетата.
— Само един въпрос. За повече се плаща, Червен меч.
Войникът се изплю в краката му, обърна главата на коня и подкара към отряда си.
Фидлър се усмихна под пустинното си було. Крокъс дойде до него и изсъска:
— За какво те пита?
Сапьорът сви рамене.
— Червените мечове търсят някого. Няма нищо общо с нас. Върни се при коня си, момче. Тръгваме.
— Калам ли?
Отпуснал ръце на гърба на мулето, Фидлър се поколеба, примижал от блясъка на утринната светлина, отскачащ от гладките плочи.
— Може до ушите им да е стигнало, че свещеният том вече не е в Ейрън. И че някой е тръгнал да го отнесе на Ша’ик. Никой не знае, че Калам е тук.
Крокъс не изглеждаше убеден.
— Той се срещна снощи с някого, Фидлър.
— Стара връзка. Длъжник му е.
— Което може да е повод да предаде Калам. Никой не обича да му напомнят за дългове.
Фидлър не отвърна нищо. Потупа мулето по гърба — вдигна се облаче прах — и отиде при кончето си. Посегна за юздите и то му се озъби. Той стисна оглавника под брадичката му, здраво го задържа и се наведе към ухото му.
— Дръж се по-възпитано, копеле гадно такова, или ще те накарам да съжаляваш. — Сбра юздите в ръка и се качи на седлото.
Отвъд Керванската порта крайбрежният път се изпъваше на юг равен въпреки леките изкачвания и спускания по скалите от пясъчник от западната страна на залива. Вляво от тях и на една левга навътре в сушата се проточваха хълмовете Арифал — назъбените им ридове щяха да ги съпровождат чак до река Иб, трийсет и шест левги на юг. В хълмовете живееха полуцивилизовани племена, най-многобройни сред които бяха гралите. Най-голямото безпокойство на Фидлър беше да не се срещне с истински грал. Поради сезона опасността от такава среща донякъде намаляваше, защото по това време на годината гралите бяха с козите си стада дълбоко навътре в сушата, където можеше да се намери и сянка, и вода.
Подкараха животните в лек тръс и започнаха да подминават търговския керван, колкото да избегнат вдигащия се прахоляк, след което Фидлър ги накара да продължат в раван. Дневният пек вече се усилваше. Първата им цел беше едно малко селце, Салик, на разстояние малко над осем левги, където щяха да спрат, за да хапнат обедната си храна и да отдъхнат в най-горещите часове, след което да продължат към река Троб.
Ако всичко минеше добре, до седмица щяха да стигнат в Г’данисбан. Фидлър очакваше, че Калам дотогава ще е на два, може би на три дни път пред тях. След Г’данисбан идваше Пан’поцун Одан, оскъдно заселена пустош с голи хълмове, стърчащи като скелети развалини на отдавна мъртви градове, отровни змии, хапещи мухи и — спомняше си той добре думите на Бродника на духа Кимлок — възможната опасност да срещнат нещо още по-гибелно. „Сливане. Кълна се в ходилата на Тогг, тая мисъл хич не ми харесва.“ Сети се за раковината, скътана в кожената му торба. Никога не беше смятал за благоразумно да носи със себе си вещ на силата. „Най-много да ти донесе повече беля, отколкото полза. Ами ако я надуши някой соултейкън и реши, че му трябва за сбирката му?“ Фидлър се навъси. „Сбирка, която лесно би се попълнила с една раковина и три лъснати черепа.“
Колкото повече си мислеше за това, толкова по-неспокоен ставаше. „Май ще е по-добре да я продам на някой търговец в Г’данисбан. Малко парици сигурно ще са повече от полза.“ Тази мисъл го поуспокои. Щеше да продаде раковината и да се отърве от нея. Макар и да не можеше да отрече силата на Бродника на духа, сигурно щеше да е опасно да разчита прекалено на нея. Жреците на Танно отдаваха живота си в името на мира. „Или по-лошо. Кимлок жертва честта си. По-добре ще е да разчитам на морантските взривове в торбата ми, отколкото на някаква си тайнствена раковина. Една палячка ще изпърли соултейкън толкова лесно, колкото и всеки друг.“