Крокъс пришпори коня си и догони сапьора.
— За какво си се умислил, Фидлър?
— А, нищо. Къде ти е бок’аралът?
Младежът се намръщи.
— Не знам. Май ще излезе най-обикновен домашен любимец в края на краищата. Снощи изчезна и не се върна. — Отри лицето си с опакото на ръката си и Фидлър забеляза размазаните сълзи по бузите му. — С Моби имах чувството, че Мамът е с мен.
— Добър човек ли беше чичо ти, преди да го вземе Джагътския тиран?
Крокъс кимна.
Фидлър изсумтя.
— Е, тогава може и да е с теб. Моби сигурно е надушил родството във въздуха. Много благородници в града държат бок’арали за домашни любимци. Това ще да е.
— Сигурно си прав. Цял живот си бях мислил, че Мамът е най-обикновен учен, старец, който все драска по разни свитъци. Чичо ми. Но после разбрах, че е маг, Върховен жрец. Важен при това, с могъщи приятели, като Барук. Но докато го преглътна това, и той взе, че умря. Уби го вашият взвод…
— Чакай малко, момче. Онова, което убихме, не беше чичо ти. Вече беше нещо съвсем друго.
— Знам. Като го убихте, вие спасихте Даруджистан. Знам, Фидлър…
— Било каквото било, Крокъс. И е време да разбереш — чичото, който се е грижил за теб и те е обичал, е нещо по-важно, отколкото това, че е бил Върховен жрец. И мисля, че ако можеше, той самият щеше да ти каже същото.
— Но не разбираш ли? Имал е сила, Фидлър, а нищичко не е направил с нея! Само се криеше в стаичката си в оная порутена сграда! Можеше имение да си изкара, да заседава в Съвета, да е на почит…
Фидлър не беше готов за такъв спор. Пък и в даването на съвети изобщо го нямаше. „То и какъв съвет да му дадеш?“
— Тя ли те срита затова, че си толкова оклюмал, момче?
Лицето на Крокъс потъмня, после той пришпори коня си и продължи най-отпред.
Фидлър въздъхна, извърна се в седлото и хвърли око на Апсалар, която яздеше няколко крачки по-назад.
— Любовниците се сдърлиха, а?
Тя само примига сънено като бухал.
— Мъде на Гуглата! — изруга тихо Фидлър, обърна се отново напред и се намести в седлото.
Искарал Пъст бръкна с метлата в комина и застърга припряно. Облак сажди се посипа върху огнището и полепна по сивия халат на Върховния жрец.
— Имаш ли дърво? — попита Маппо от високия каменен плот, който бе използвал за легло, а сега седеше на него.
Искарал се обърна и го погледна.
— Дърво ли? Че по ли е добро дървото от метлата?
— За огън — каза треллът. — Да отнеме студа на тая килия.
— Дърво? Не, откъде дърво. Но тор, о, да, тор колкото щеш. Огън! Чудесно. На пръжки да ги изпече! Че откога треллите са толкова умни? Щото не помня такова нещо, от редките споменавания за тоя трелл, за оня трелл. Много е трудно да намериш писания за неграмотен народ. Хм.
— Трелл са доста грамотни — каза Маппо. — От доста време вече. От седем-осем века всъщност.
— Трябва да си попълня библиотеката тогава. Тежка работа. Вдигаш сенки, плячкосваш великите библиотеки по света. — Клекна до огнището и оклепаното му със сажди лице се намръщи.
Маппо се окашля.
— Какво да изпече на пръжки, Върховни жрецо?
— Паяците, какво. Тоя храм гъмжи от паяци. Видиш ли ги, трепи ги, трелл. С тия дебели подметки, с тия твои мазолести длани. Трепи ги до крак, разбра ли ме?
Маппо кимна, загърна се плътно в кожената завивка и леко примижа, когато тя докосна раните по тила му. Треската беше затихнала, надвита колкото от собствените му сили, толкова и от съмнителните церове, с които го беше наложил мълчаливият слуга на Искарал. Зъбите и ноктите на д’айвърс и соултейкън причиняваха една особено опасна болест, често пъти стигаща до халюцинации, зверски бяс и накрая смърт. За повечето, които я преживяваха, лудостта си оставаше, повтаряше се периодично в продължение на една-две нощи девет-десет пъти в годината. Беше лудост, която често се изразяваше в жажда за убийство.
Искарал Пъст вярваше, че Маппо се е спасил от такава съдба, но треллът нямаше да се убеди, докато не минеха поне два лунни цикъла, без да се прояви някой от признаците на болестта. Не искаше и да помисли на какво ще е способен, ако го обладае такъв убийствен гняв. Преди много години в една бойна чета, безчинстваща из Джаг Одан, Маппо сам се беше довел до такова състояние, както често правят воините, и споменът за смъртта, която бе посял, беше останал в паметта му и никога нямаше да се заличи.