— Не мога, приятелю. Все още не. Имам само подозрения, нищо повече. Когато ги потвърдя, ще съм достатъчно убеден, за да ти го обясня. Би ли проявил малко търпение към мен?
И в ума си той видя друго едно лице, човешко, тънко и бледо, с дъждовни капки, стичащи се на вадички по сбръчканите бузи. Плоски сиви очи, които се вдигнаха и се спряха на Маппо зад редицата от старейшини.
— Знаете ли кои сме? — изхриптя гласът като суха кожа.
Един от стареите кимна.
— Знаем ви като Безименните.
— Така е добре — отвърна мъжът, без да откъсва очите си от лицето на Маппо. — Безименните, които мислят не с години, а със столетия. А ти, избран воине — продължи той, като се обърна към Маппо, — какво можеш да научиш от търпението?
Като врани, разлетели се от шубраците, спомените се разбягаха. Взрян в Икариум, Маппо се усмихна и кучешките му зъби блеснаха.
— Търпение? Какво друго мога да проявя към теб. Все едно, не вярвам на Искарал Пъст.
Слуга започна да вади мокри дрехи и постелки от котела и да изстисква от тях с голи ръце горещата пенлива вода. Треллът го загледа намръщено. Едната от ръцете на Слуга беше странно розова и гладка, почти младежка. Другата повече отиваше на явната му възраст — стегната и мускулеста, космата и загоряла.
— Слуга?
Мъжът не вдигна очи.
— Можеш ли да говориш? — продължи Маппо.
— Изглежда — каза Икариум, след като Слуга отново не отвърна, — че е оглушал за нас по заповед на Господаря си. Дали да не проучим този храм, Маппо? Без да забравяме, че всяка сянка тук ще повтори думите ни като шепот в ушите на Върховния жрец.
— Какво пък — изръмжа треллът и се надигна. — Това, че Искарал ще научи за недоверието ми, изобщо не ме притеснява.
— Той със сигурност знае за нас много повече, отколкото ние за него — рече Икариум и също се надигна.
Докато излизаха, Слуга все така изстискваше горещата вода от прането с някаква дивашка наслада; жилите по яките му ръце бяха изпъкнали.
4.
В земя, в която Седем града блестели са в позлата, дори прахът има очи.
Тълпа прашни, плувнали в пот мъже се беше струпала, докато вадеха последното тяло. Прашният облак висеше неподвижно над входа на мината, както през по-голямата част от предобеда, след срутването на изкопа в другия край на Дълбокия забой. По заповед на Бенет робите се бяха трудили със стръв, докато измъкнат труповете на трийсетината си събратя по участ.
Никой не беше оцелял. С безизразно лице Фелисин гледаше всичко заедно с десетината останали роби от рампата за отдих при устието на Кривините. Чакаха да пристигнат буретата с вода. Горещината бе превърнала дори най-дълбоките изкопи на мините в нажежени пещи. С всеки час робите капеха на гроздове под напечената земя.
В другия край на падината Хеборик ореше буцестата земя на Дълбоката пръст. Беше втората му седмица там и по-чистият въздух, както и смъкналият се от гърба му товар да тегли пълните с камъни колички бяха подобрили здравето му. Товарът с вар, която да разрони пръстта, докаран по нареждане на Бенет, също беше помогнал.
Ако не беше уредила прехвърлянето му, Хеборик щеше вече да е мъртъв, тялото му — смачкано под тоновете камъни. Дължеше й живота си.
Осъзнаването на това не донесе на Фелисин никакво удовлетворение. Двамата вече рядко си говореха. Със замъглена от пушека на дъранг глава Фелисин единствено можеше да се довлече до вкъщи всяка вечер след като престоеше в хана на Була. Следваха дълги часове сън, който не й носеше отдих. Работните дни в Кривините минаваха в дълго вцепенение, като в мъгла. Дори Бенет се беше оплакал, че е започнала да прави любов някак… вяло.
Тропането и пухтенето на водоноските по отъпкания път се усилиха, но Фелисин не можеше да откъсне замаяния си поглед от спасителите, подреждащи обезобразените трупове, за да дочакат да ги натоварят на фургона. Смътна утайка на скръб бе полепнала по онова, което можеше да види от цялата сцена, но дори жалостта й струваше усилие.
Колкото и затъпели да бяха станали сетивата й, тя ходеше при Бенет, искаше да бъде използвана, все повече и все по-често. Намираше го, когато беше пиян, залитащ и щедър, когато я предлагаше на приятелите си, на Була и на други жени.
„Затъпяла си, момиче — беше й казал Хеборик в един от редките случаи, когато я бе заговорил. — Но жаждата ти да чувстваш расте, докато не започне и болката да ти стига. Но го търсиш не където трябва.“
Не където трябва. Какво знаеше той къде трябва и къде — не? Другият край на Дълбокия забой беше „не където трябва“. Шахтата, където щяха да хвърлят труповете, там беше „не където трябва“. „Навсякъде другаде е поне малко по-добре.“