Търговецът оголи потъмнелите си от дъранг зъби в добродушна усмивка.
— От севера сме, а?
Виното се оказа някакъв билков буламач, твърде подсладено и гъсто за този климат, и Калам остави намръщен бокала.
— Бира няма ли в това укрепление?
Търговецът закима.
— Има, и изстудена при това. Уви, само виното е безплатно, по милостта на домакина ни.
— Не се учудвам, че е безплатно — измърмори Калам и махна на слугата. — Половница бира, моля.
— Струва един сребърник.
— Пътно разбойничество, но жаждата ми днес е господар. — Намери в кесията си един очукан джакат и го сложи на масата.
— Е, а селото пропадна ли в морето? — подкачи го отново търговецът. — Мостът по пътя ви насам от Ерлитан държи ли се?
Калам видя пред жената на търговеца малка кадифена торба. Вдигна бавно поглед нагоре и срещна хлътналите й очи. Жената му смигна мръснишки.
— От тоя няма да измъкнеш още някоя клюка, Баркру, миличък. Поредният странник, спрян от бурята. Нищо друго няма да научиш от него.
Един от стражите вдигна глава.
— Имаш нещо да криеш, а? Не си охранник на керван, сам пътуваш. Дезертьор от стражата на Ерлитан — или пък си тръгнал да разнасяш вестта за Дрижна, или и двете. А сега си ми дошъл тук, подслон да търсиш от господаря — чистокръвния малазанец.
Калам ги изгледа накриво. Четири войнствени лица. Опиташе ли да отхвърли обвиненията на сержанта, нямаше да му повярват. Стражите бяха решили, че мястото му е в тъмницата поне за тази нощ, да си поразсеят малко скуката. Но нямаше и интерес от проливане на кръв. Затова отпусна ръцете си на масата и бавно се надигна.
— Една дума с вас, сержант. Насаме.
Тъмното лице на сержанта се намръщи грозно.
— Че да можеш да ми резнеш гърлото, а?
— Вярвате ли, че съм способен на това? — попита учудено Калам. — Облякъл сте ризница, носите меч на кръста. Имате си трима приятели, които несъмнено ще стоят наблизо — макар и само да подслушат какво ще си кажем.
Сержантът стана.
— Мога и сам да се оправя. — И закрачи към стената в дъното.
Калам го последва. Извади малък медальон изпод телабата си, вдигна го пред очите му и го попита тихо:
— Знаете ли какво е това, сержант?
Сержантът се наведе предпазливо, за да огледа знака, изсечен на плоската повърхност на медальона. Щом го разпозна, лицето му пребледня и той промълви неволно:
— Старши Нокът.
— Край на въпросите и обвиненията, сержант. И не разкривайте какво сте разбрал на хората си — поне докато не си тръгна. Ясно?
Сержантът кимна и прошепна:
— Моля за извинение, сър.
Калам отвърна с полуусмивка:
— Притеснението ви е оправдано. Скоро Гуглата ще закрачи по тая проклета земя и двамата с вас го знаем. Днес сгрешихте, но останете все така недоверчив към непознати. Командирът на укреплението разбира ли положението извън тези стени?
— Да, сър.
Убиецът въздъхна.
— Значи вие и взводът ви имате късмет, сержант.
— Да.
— Е, дали да не се върнем на масата?
Сержантът само поклати глава на питащите погледи на войниците.
Щом Калам се върна при бирата си, жената на търговеца придърпа кадифената торбичка.
— Войниците помолиха да им гледам бъдещето — рече тя и извади Драконова колода. Задържа я в ръцете си и го изгледа с немигащи очи. — А ти? Искаш ли да научиш за бъдещето си, страннико? Кои богове ти се усмихват, кои ти се мръщят…
— Боговете нямат нито време, нито склонност да ни обръщат внимание — рече презрително Калам. — Не ме бъркай в игрите си, жено.
— Сплаши сержанта — отвърна му тя с усмивка, — а сега искаш да сплашиш и мен. Виждаш ли страха, който думите ти всяха в мен? Треса се от страх.
Калам изсумтя с погнуса и извърна глава. Някой заблъска по предната врата.
— Нови загадъчни пътници! — изкикоти се жената.
Вратарят се появи от страничната стаичка и заситни към вратата. Всички в гостната извърнаха глави натам. Този, който чакаше отвън, беше доста нетърпелив — ударите на желязната халка не спираха да кънтят настойчиво, докато вратарят посягаше да дръпне резето.
Щом то излезе от скобите, отвън натиснаха. Влязоха двама души — мъж и жена. Жената закрачи през гостната, ботушите й тропаха, желязото по нея скърцаше. Спря по средата, изгледа равнодушно стражите и гостите, спирайки се за миг на всеки един, преди да продължи. Калам не забеляза да му отделя по-особено внимание.
Личеше й, че някога е била с офицерски ранг — и може би все още беше, макар че нито отличителни знаци, нито цветове показваха сегашното й звание; мъжът зад нея също не носеше нещо, което можеше да се нарече униформа.